Но също така изпълни предната част на купола и стабилизаторите му с въздух. Усещах разликата, мамицата му.
Сега трябваше само да спра въртенето. Как се прави това? Ако пусна въжетата и скоча, като оставя ремъците ми да поемат удара, сигурно ще стане. Пуснах въжетата и скочих. При удара — доста силен — забелязах, че съм допуснал една съвсем дребна грешка при изчислението на теглото. Вие — задникът, дето се смее, — вие ме изпреварихте, нали? Разбирате, че не бях взел предвид тежестта на лодката и ви е ясно, че не ремъците ми поеха удара при двуметровия скок, а топките — получих такъв ритник, от който очите се събират и топките се смачкват рязко, та имах чувството, че цели две седмици ще пея фалцет.
Проверих компаса и задърпах въжетата, за да се върна на верния курс. След това направих последната проверка преди кацане, тъй като се намирах под двеста метра и бързо се спусках към водната повърхност. Чух пърхането на други парашути и се огледах — зад себе си видях една, две, три, четири сенки. Надявах се, че и останалата част от екипа е тук. Но нямаше как да разбера, докато не цопнем във водата.
И изведнъж водата се изправи пред нас и нещата започнаха да се случват наведнъж. Имаше двадесетсантиметрови вълни — по-високи, отколкото бих искал, но не и чак толкова зле. Срязах лодката от себе си на пет-шест метра височина. Тя падна като камък, но на дъното си и беше готова за тръгване. След това махнах бойната си раница, за да не ме повлече като котва във водата.
Изведнъж, вместо да измина плавно оставащите четири метра до водата, отскочих рязко нагоре. Големият товарен парашут бе подет от един порив на вятъра и необременен от тежестта на лодката, започна да ме вдига нагоре. Мамицата му! Ега ти! Като срязах въжетата на парашута, оставаха десетина метра и скоростта ми беше към петнадесет или дори осемнадесет мили в час. Паднах като пословичния камък. Което ще рече, че се праснах във водата с лице надолу и потънах като онези люлеещи се мини от филмите за Втората световна война. Левият ми крак се беше заплел в ремъка на раницата, което ме бе накарало да се свия и да полетя като камък към водата, след това се изправих и болезнено се праснах в нея по корем. От набраната инерция се бях превъртял два пъти, но някак си видях какво ме чака, успях да си поема половин гърди дъх и тридесетинакилограмовото ми оборудване ме повлече под повърхността.
Започнах да се боря с тежестта, като махах крака като ножица и въртях бързо ръце. Не се издигах кой знае колко и това може би се дължеше на произхода ми — от въгледобивен район в Пенсилвания.
Време е да стана сериозен. Стиснах въженцето за надуване на жилетката и го дръпнах. Чух с удоволствие съскането, шибаната жилетка се напълни с въздух и се понесох нагоре, пробих повърхността и започнах да плюя морска вода като шибан кит.
Изплюх, изпсувах за всеки случай и започнах да млатя с ръце, за да се добера до лодката, която подскачаше по вълните на около сто и петдесет метра от мен. Когато я стигнах, дробовете ми играеха и се потях в дрехите си, независимо че температурата на водата беше около двадесетина градуса. Повярвайте, никак не е лесно да плуваш, дори и с жилетка, ако влачиш подгизнало оборудване, натежало почти наполовина над собственото ти тегло.
Завързах раницата си към въжетата на лодката и срязах пъпната връв, която я държеше към моите ремъци. След това надух и жилетката си за подводни диверсии, за да имам повече плавучест, и предприех трудоемкия процес по снемане на външната опаковка на лодката, за да направим от ненужната купчина каучук и кевлар щурмови боен съд.
Палетата с тежестите беше първа. Срязах найлоновата мрежа с ножа си и палетата потъна точно както трябваше. След това внимателно прибрах ножа (виждал съм хора да срязват гумени щурмови лодки, докато се качват в тях, и не възнамерявах да превръщам себе си и хората си в храна за акулите), хванах се за най-близкия ремък, преметнах се в лодката и изпълних едно от не много желаните си претъркулвания върху дъските на пода, което ще рече, че успях да падна по лице и да прасна носа си в предния ключ за веслото — прас-пляс.
Е, какво толкова, мамка му. Или, както непоносимият, усърден тъп редактор с вечната цигара обича да казва: „Не говори за болка… не говори за болка.“