Казах ли ви, че шибаното слънце щеше да изгрее в 06:50? Споменах ли, че по това време трябваше да сме потопили шибания китайски кораб? Обясних ли, че шибаната „Принцеса на Нантон“ се намираше на осемнадесет шибани мили пред нас и че нямахме на шибаното си разположение девет шибани часа време за шибано плаване? И изясних ли ви емоционалното си състояние? Добре. Винаги обичам да бъда ясен, недвусмислен, изричен, точен, прям.
02:14. Дъждът спря внезапно, както беше започнал, и добавихме още седем възла скорост. Проверих „Магелана“. Сега китайският кораб се намираше на шестнадесет и половина мили пред нас, ако не е променил скоростта си. Оставаха ни малко повече от два часа, за да го настигнем. Може би изгодният случай не беше ни отминал, но предстоеше много работа, преди да теглим тежката като релса черта, която в момента притискаше пръстите ни, образно казано.
02:49. Двигателят кихна, изплю и умря. След доста добра имитация на стария си взводен, старшина Евърет Емерсън Барет, старши артилерист, чиято способност да усуква „мамата“ в редица сложни съставни и непрекъснати изречения във всичките й известни мутации е легендарна сред военноморските поделения за война със специални средства, се кротнах и предприех опити да открия къде е проблемът.
Проверихме горивопроводната тръбичка от мехура. Не беше притисната. Не изглеждаше да има вода по мотора или в ауспуховата му система. След това отворих капака. Мистър Мърфи беше успял някак си да разхлаби едната свещ — тя висеше на края на кабела си. Нод я избърса, подсуши я със сгъстен въздух и я натисна на мястото й. Малката бира се включи в ролята на майстор — напомпа гориво, подготви двигателя, нагласи смукача и накрая дръпна рязко въжето за стартера. Двигателят кихна, изплю и нададе приятен гърлен рев. Нод върна смукача, даде пълна газ и се юрнахме.
03:17. Напредвахме през вълните с шестнадесет и половина, седемнадесет, седемнадесет и половина възла. Китайският кораб се намираше само на шест морски мили пред нас. Не го виждахме, но имах чувството, че го долавям, мамицата му — чакаше ни.
03:31. Доближихме се на две мили. Когато лодката ни прескачаше вълните, виждахме сигналните светлини на „Принцесата на Нантон“ в далечината. Не всеки път, но през четири-пет вълни. Това ни стигаше, за да се изостри чувството на очакване у нас.
03:40. Вълнението от кораба започна да се усеща под подовите дъски на лодката. Така разбрахме, че сме доста близо. Виждах как у хората ми настъпи промяна. Досега си се бяха усамотили, гледаха във водата, всеки от тях — сам с мислите си. Вълните, които означаваха, че ни предстои да действаме, ги изведоха от самостоятелните им размисли и ги накараха да се сплотят като воини.
Бумеранга и Пачия крак, моите водещи катерачи, провериха навитите си на роло стълби и сгъваемите прътове, с които щяха да ги закачат за перилата на кораба. Останалите хора в групата проверяваха оръжието си, зареждаха и вкарваха патрони в цевите и закрепваха добре бойното си оборудване. Алигатора закачи тридесетметрово въже към халката в носа на лодката. Трябваше да я закачим към кораба, за да си осигурим начин за изтегляне, след като поставим и заредим взривните заряди.
03:55. Вълнението от кораба беше затихнало — очевидно отивахме право в целта. И изведнъж се озовахме точно там. Някак си винаги става така. В един миг си там, навън, съвсем сам. В следващия изскачащ до целта — прас.
Кърмата се извисяваше призрачно в тъмното — като някакъв шибан модернистичен небостъргач с перила отгоре. Усещахме мощта на винтовете и топлината на отработените газове от „Принцесата“. Името на кораба, написано с тридесетсантиметрови жълти букви на английски и китайски език, се простираше над мен като редкозъба усмивка.
Бях мокър. Измръзнал. Уморен. И имах адски болки. Но тялото ми не обръщаше внимание на неприятната комбинация. Защо? Защото току-що се бях превключил в режим на автоматично блокиране на възприятията.
Не, не ви говоря глупости. Не ви пробутвам воински психобръщолевици. Това си е истина, хора.
Преди да влезете в бой, с вас стават няколко неща. Дишането ви става по-ускорено. Краката ви са малко разтреперани. Понякога се появява леко чувство на гадене. И винаги има огромен прилив на адреналин.
Онези, които не са влизали в битка, опитват да се борят с тези сигнали и дори да ги отричат. Но онези от нас, които са били там много пъти, оставят телата си да водят. Чувстваме същото временно неразположение както у всеки велик актьор или тенор преди сцената; същото стягане в стомаха като при професионалните футболисти преди мач за суперкупата или при тенисистите в Уимбълдън. Затова оставих сърцето си да се разтупти. Оставих дишането си да се учести. Почувствах злъч в гърлото си. И след това, така бързо, както беше ме обзело, чувството си отиде, затихна, изпари се. Знаех, че тялото и душата ми са готови за всякакви предизвикателства — и се подготвих за война.