Извих глава и рамене леко надясно, за да изпълня познатия като „бавно завъртане на тялото“ маньовър. Като се отклонявах наляво, гледах компаса си, докато попаднах на първоначалната си посока. Отново се намирах на правилния курс. Нямах представа къде съм спрямо останалите от групата, но поне се носех към групата острови Сенкаку, а не към китайския бряг.
Висотомерът показа 1360 метра. Да, знам, че в оперативните наръчници тази височина е под безопасния минимум при учение. Но сега не се намирахме на някакво си обучение и щяхме да отворим парашутите си на 750 метра над острова.
940 метра. Виждах вълните да се разбиват в назъбената брегова линия. Предстоеше ни много рисковано шибано приземяване.
820 метра. Посегнах за голямата дръжка на въженцето за изтегляне на парашута. Нямаше я. Я, определено беше време за начукване на Дики.
С дясната си ръка посегнах нагоре, опитах да намеря въженцето — което трябваше да стърчи — и започнах да опипвам, да опипвам, да опипвам. Nada. Нищо. Bupkis. Започнах да се превъртам и вдигнах лявата си ръка, за да балансирам дясната. Стабилизирах се. Ако, разбира се, смятате, че падането към земята със скорост от петдесет и пет метра в секунда е нещо „стабилно“.
730 метра. Намерих въженцето и започнах да го дърпам с палец и показалец. Само че носех ръкавици. А когато носите ръкавици, е трудно да хванете двата сантиметра дълго и пет милиметра дебело стоманено въженце и в най-добри условия, а това не беше най-доброто от шибаните условия, защото падах свободно с адски висока скорост, завързан за оборудване колкото цял товар с лайна, — а и не исках да се дестабилизирам повече отсега.
570 метра. Прокарах пръсти около металните топчета по протежение на въженцето трескаво като шибан първокурсник, напипал оная работа на мацето — само че това проклето въже беше по-хлъзгаво от разлигавена, напращяла от хормони шестнадесетгодишна мажоретка, тресяща се разгонена на задната седалка в някой микробус. Но продължавах и в същото време отмествах плата около въжето.
510 метра. Усетих го. Ооох — добре ми беше. Намотах въженцето веднъж около показалеца си, което ми позволи да дръпна добре. Дръпнах — СИЛНО. Нищо не стана.
456 метра — земята се приближаваше много, много бързо. Отново дръпнах СИЛНО.
370 метра. Шибаният парашут се отвори, прекратявайки свободното ми падане, а големият купол се разпъна с рязко пукане над главата ми. Прас! Скоростта ми падна от 55 метра в секунда на нула. Главата ми рязко отскочи назад, като за малко не ми счупи врата. Очите ми се издуха от натиска на ремъците по тялото ми. И да, приятели, цялата тази кинетична енергия на Дики и всеки грам от внезапно дръпнатата му екипировка бяха концентрирани върху тройно подсилената брезентова лента, която премина точно през дясната ми топка. От това мъчително екзистенциално изживяване станах разноглед за няколко секунди.
Но само за няколко секунди. Имах работа. Проверих дали всички клетки на парашута са се отворили правилно. Отворили се бяха. Хванах въжетата за управление и завих надясно, след това наляво — движех се, както желаех. Вдигнах въжетата до нивото на раменете си и приложих полуспирачки. Скоростта на спускане и ъгълът се промениха точно както трябва. Добре — системата за управление действаше. Не виждах земята и затова проверих висотомера си. Сто двадесет и един метра и слизах със скорост от шест метра в секунда — по-бързо, отколкото би ми харесвало, — но пък носех и много излишно тегло. Духаше в гърба ми и аз завих наляво, за да се спусна докрая по посока на вятъра, а след това да се върна срещу него за окончателния си подход и кацане.
90 метра. Знаех, че се намирам ужасно ниско за окончателното спускане, но някои неща не могат да бъдат преодолени. Освободих и спуснах надолу бойния си пакет, както и допълнителните чанти, за да омекотя кацането си — ударът в земята с всичкото това оборудване не е добре за здравето на парашутиста. Опипах се, за да проверя дали оръжието ми е завързано здраво. Положителен отговор.
55 метра. Мамицата му — не бях обърнал внимание на позицията си и се бях отклонил много по-далеч от брега, отколкото трябваше. Извих врат. Скалите на брега се намираха на половин миля зад мен и надясно и аз се отдалечавах от брега със скорост тридесет и пет, може би четиридесет мили в час.
Защо ставаше така? Така ставаше, защото не бях обърнал внимание на така наречения приземен бриз, в който попаднах.
Вижте, през деня крайбрежната земя се нагрява по-бързо от крайбрежната вода и въздухът над сушата се издига. По-хладният вятър над водата заема мястото му, като резултатът е известен под името бриз към брега. Нощем става обратното. Крайбрежната земна маса е по-хладна от водата — и бризовете духат навън от брега. Аз бях попаднал в едно от тези нощни термични явления.