Много кофти. Дръпнах рязко въжетата за управление, за да завия с парашута и да попадна срещу вятъра. ПНД — Правило Номер Две — на парашутизма (то е не по-маловажно от Правило Номер Едно, което, вероятно се досещате, е „никога не забравяй да дръпнеш шибаното въженце за отваряне на парашута“) гласи: „винаги кацай срещу шибания вятър“. Да, знам, че на корицата на тази книга пише, че аз като свиреп воин не се подчинявам на правила. Но има някои правила, които дори свирепите и неуправляеми жабоци като мен трябва да спазват — освен ако, разбира се, не искат преждевременно да изквакат за последен път.
В никакъв случай, мамицата му. Дръпнах въжето за завиване с цялата си тежест. Парашутът реагира — десният му край увисна в рязък завой. Резките завои са опасни — особено на височината, на която се оказах, а тя беше толкова малка, та ми се струваше, че оборудването ми ще цопне във водата и ще ме повлече под нея като шибана котва.
Отпуснах въжетата. Парашутът пое малко въздух и аз започнах да се изкачвам, изкачвам, изкачвам — седемдесет и пет, деветдесет, сто и пет, сто и двадесет метра.
Сега виждах скалите точно пред себе си, може би на четвърт миля. Завих към брега, като се оглеждах за другите парашути, докато се спусках. Не зърнах нито един.
41 метра. Тъй като нещата се развиваха, общо взето, добре, мистър Мърфи реши да се потакова с мен. В един миг се носех плавно като проклет „Боинг“-747, управляван за кацане от компютъра. В следващия ме удари един гаден вятър и за около секунда и половина паднах двадесетина метра надолу. Всичките ми шибани аларми и предупредителни системи се включиха заедно. Като шибани корабни сирени. Парашутът се сви, събра се и преминах последните десетина метра надолу с краката, като камък, изтърколен от мост.
Едва успях да си поема дъх, когато затънах под повърхността. Ударът беше като експлозия — водата е твърда, ако се удариш в нея. Очилата ми бяха изтръгнати от главата, а тялото — хванато като в капан в найлоновите въжета. Отгоре тъмният парашут се спусна, за да ме оплете и погребе.
Нямаше време за мислене — а само за реагиране. Дясната ми ръка посегна към токата за бързо освобождаване на ремъците на парашута и се измъкнах от него, като ритах с крака, за да се отдалеча колкото е възможно, но ми пречеха пакетите с оборудване, чиито дълги въжета се бяха оплели около краката ми.
Лявата ми ръка посегна към клапана за автоматично напълване на бойната ми жилетка. Дръпнах го — и почувствах рязкото издигане нагоре, когато сгъстеният газ излезе, наду жилетката и аз се понесох към повърхността.
Изскочих като тапа на развълнуваната повърхност, изхрачих вода като шибан гърбат кит, претърколих се на гръб и засмуках едри, желани глътки хладен въздух. Огледах се, за да се ориентирам. Намирах се на около триста метра от брега. Жилетката щеше да ме държи на повърхността. Аз само трябваше да мъкна петдесетте кила мокро оборудване, да дрейфувам и да плувам. Да, в момента говоря иронично, в случай че не сте сигурни.
03:32. Излазих на скалите, изпуснах въздуха от жилетката си, изтеглих бойния си пакет и чантите с оборудване от водата, метнах ги как да е на раменете си и с клатушкане тръгнах през тясната лента скали на бреговата линия. Носех повече от петдесет кила багаж. Но всичко, което имах — включително дрехите ми, — беше подгизнало и увеличаваше товара ми със 100 процента, или така го чувствах, но всъщност май процентите бяха само 50.
А, да, споменах ли студа и че ставаше все по-хладно? Да, знам, че това е Южнокитайско море. И знам, че се намирахме малко на север от Тропика на рака. Но температурата на водата достигаше само седемнадесет градуса — а седемнадесет градуса са студени, ако нямаш отопление — каквото аз нямах. Освен това нощният въздух беше към 14 градуса и доколкото можех да преценя, през острова духаше вятър със скорост десет до петнадесет мили в час. Свирепата крайна сметка: измръзвах, и то бързо. И нямаше какво да се прави, освен да се ходи и да се ходи.
03:40. Отмъкнал бях багажа си на сто метра навътре, когато дочух нещо отдясно. Паднах на земята, пуснах оборудването, извадих пистолета си от огромния кобур от изкуствена материя и тръгнах натам, приведен и мълчалив.
Отново дочух шума и спрях. Извадих монокуляра си за нощно виждане от джоба на бойната си жилетка, излегнах се на земята и се огледах. На двадесет метра от мен с глава, която се виждаше така ясно над ниското скалисто било, сякаш грееше слънце по пладне, Малката бира се трудеше трескаво над нещо. Прибрах нещата си и се отправих към него.