Вижте, когато нагласявате засада, има четири елемента, които трябва винаги да се стараете да изпълните. Първо — трябва да разположите засадата си в място, което да застави врага ви да влезе във фатална фуния — зона за убиване. Второ — трябва да разположите собствената си войска така, че да има предимството на няколко припокриващи се огневи полета. Трето — трябва да можете да се изтеглите бързо и ефикасно — та например, ако врагът ви повика артилерийска или въздушна подкрепа, да изнесете задниците си pronto159. И четвърто — трябва да нагласите засадата така, че да изглежда сякаш дори и една-единствена клонка не е била докосвана, за да може врагът да се намъкне право вътре.
Е, знаем, че нищо никога не е идеално. Южният край на острова беше широк и равен. Трудно щеше да бъде да се направи фатална фуния, както в тесните пътеки на джунглите, улиците в градовете или извиващите се речни долини. Импровизирах с редица маскирани противопехотни мини от двете страни на зоната за акостиране. Те нямаше да позволят на хората на Ли — които вероятно щяха да бъдат много повече от нашия контингент от девет души — да заобиколят настрани и да ни обградят по фланга.
Имахме предимството на добри огневи полета. Защото контролирахме възвишението. Е — относително възвишение, — може би се намирахме на пет-шест метра над водата. Окопахме се и маскирахме позициите си.
Хубаво стана — но не достатъчно. Трябваше ми допълнителен елемент — нещо, което наистина да затвори Ли.
Тъкмо мислех над решението на този проблем, когато Бумеранга се приближи, хванал една от черните кутии на „Големия брат“.
— Какво има?
— Приоритетно управление чрез радиосигнал, шефе на пичовете.
— Е, ну?
Той разклати кутията под носа ми и ме изгледа с развеселен поглед, какъвто досадните компютърни генийчета пазят за такива като мен, дето бъкел не разбират от РАМ и РОМ памет.
— Приоритетно управление, шефе на пичовете — повтори, като бавно мърдаше устни и произнасяше всяка сричка, сякаш говори на идиот. Като видя, че пак не загрявам, въздъхна, поклати глава и каза: — Мога да направя детонатор от това, шефе на пичовете. Ще използваме едно от китайските радиоапаратчета. Ще го заредим с малко C-4. После аз ще използвам това малко чудо, ще задам честотата тук — той ми показа къде — и като включа радиото, веригата се затваря, експлозивът прави „бум“ и си правим китайско задушено.
— Звучи ми като същото, което сме направили с мините — отговорих.
— Ама аз говоря за под водата, шефе на пичовете — каза Бумеранга. — Мога да поставя пластичния взрив под вода — да им пресека пътя, като акостират.
Много нечестно дете, а?
— Направи го.
11:34. То Шо, който прослушваше с радиооборудването на „Големия брат“, ми махна да дойда в изкопания от него команден пункт. Свали слушалките.
— Там определено става нещо — каза.
— Близо ли е?
— Ами според това нещо — да. Близо е. Започна съвсем тихо. Но през последния половин час се усилва. Не постоянно, но е там, да ти кажа. Звучи ми като закодиран сигнал. Свръхвисока честота.
Досещах се доста добре какво слуша той. Такива сигнали се изпращат от подводници, както и му казах.
— Сега разбирам защо е толкова слаб сигналът — отговори той.
Аз го погледнах.
— Няма ли гласови излъчвания?
То Шо поклати глава.
— Още не съм чул нищо.
— Продължавай да слушаш. — Понечих да се отдалеча. — Хей, Тош…
— Да?
— Това нещо може ли да преценява разстояния?
— Може, разбира се. — Усмихна се. — Вас, америкаджиновете, ви бива много в тези високотехнологични самурайски работи.
Поклоних се ниско в класически стил.
— Домо аригато — благодаря много.
Той отвърна на жеста.
— До иташимашите — Пак заповядай.
После вдигна слушалките над главата си, нагласи чашките на ушите си и започна да играе с дигиталните системи за управление по черната си кутия.