20:03. Исках да разбера дали е имало някакъв признак, че Ли и неговите жондуи са в движение. Затова се измъкнах от мястото си и като рак пропълзях към добре маскираната позиция на шестдесет метра под билото, където бяхме разположили „Големия брат“.
То Шо и Алигатора отговаряха за подслушването. Попитах ги с ръце дали са чули нещо напоследък. Получих кимане от То Шо и насочен надолу палец от Алигатора. Нищо не хващаха. Е, не бяха единствените: радарът за диверсионна война, който се въртеше и въртеше в главата ми, също не хващаше нищо.
Изпълзях обратно до поста си и огледах хоризонта. Nada. Подминах Бумеранга, който лежеше възнак зад купчината камъни и пръст, която щеше да го пази от всякакви термални скенери откъм водата. Той наблюдаваше водата през оптическия мерник на автомата си. Спря достатъчно дълго, за да ме изгледа мръснишки. Искаше да си довърши подводните мини, но не му бях позволил и още ми се сърдеше. Е, аз бях прав, а той — не. Само защото Ли не беше излязъл на брега тогава и все още не издаваше никакви сигнали, не значеше, че не е наоколо и че не се прокрадва и ръмжи.
21:09. Беше тъмно и тихо — и приятно. Опасно време за воините. Комарите камикадзе бяха се върнали в базата си за нощта. Въздушните течения бяха се насочили навън от брега, като отнасяха дневната жега. А полумесецът на луната блестеше през разкъсаните облаци върху водната повърхност и даваше достатъчно светлина, за да се радваме на вълните, които нежно се разбиваха в крайбрежния риф.
Лежахме в позициите си по двойки, разтеглени на шестдесет метра в полумесец, който ни позволяваше ефикасни, припокриващи се огневи полета, скрити върху неравното, покрито с растителност било на седемдесетина метра от водата. Нежното прииждане на водата върху скалистия бряг ни успокояваше и отнасяше в тих унес. Това не беше хубаво. Белият шум и тишината изчерпваха способността ни да се концентрираме върху евентуалните опасности. Отсъствието на комфорт може — досущ като болката — да е добро нещо: то поддържа чувствата ти будни и изостря тялото и мисълта ти.
Макар и да знаех какво става, към 21:10 клепачите ми страхотно натежаха и мисълта за бойна дрямка ми се стори много, много привлекателна. И тогава, не знам как стана — незабележима промяна на въздушните течения или движение във водата, толкова леко, че беше почти (но не съвсем) незабележимо, но нещо задейства сензора в мозъка ми и шибаната корабна сирена, завъртяна на резбата точно под лайнародетектора ми, се включи. Не, не реагирах външно. Но дори и без забележими движения преминах от пасивна бдителност към пълна бойна тревога за милисекунда.
После косата на тила ми настръхна. Не знам откъде възникна тази инстинктивна реакция към опасността, приятели, но тя е редовно, осезаемо усещане, което ми спасяваше живота през годините. Когато косата на тила ми се изправи, знам, че наоколо има нещо или някой, дето иска да ми навреди.
Сведох глава, о, така б-а-в-н-о, милиметър по милиметър, докато се сниших доста под линията на билото. Извих се наляво и свих дясната си длан в юмрук, след това изправих палец и го насочих към земята — мълчалив знак „подозрение за враг“. Видях на шест метра как очите на Пачия крак се мръднаха към мен — лунната светлина се отрази в бялото им. Тъмното му лице се поклати нагоре-надолу, а после той се обърна и повтори сигнала на Пик, който лежеше на шест метра от него. Пик щеше да предаде сигнала на Малката бира, който контролираше най-лявото огнево поле. След това се обърнах надясно и повторих сигнала за Нод, който го предаде на Бумеранга, който го предаде на Гризача, който щеше да го предаде на То Шо и Алигатора.
21:11. Бавно се издигнах до билото. Извадих своя монокуляр с ННИЧ160 от калъфката му и заоглеждах повърхността на водата наляво/надясно/наляво. След това повторих, като бавно оглеждах панорамата и чаках окото ми да привикне към зелената флуоресцентна светлина.
Отново косата на тила ми се изправи. Там ставаше нещо. Взрях се по-напрегнато в монокуляра, концентрирах се и — по дяволите — загубих го, каквото и да беше то.
Да ме таковат отзад! Сам си бях виновен. Помните ли основните ръководни принципи на лова? Аз не ги помнех. Когато си в гората и дебнеш елени, почти никога не ги виждаш изцяло. Виждаш нещо, дето се мярка в окото ти — пухкаво ухо, очертано на ярката зеленина на някой храст, или отблясък на трептящата бяла опашка пред грубата кора на някоя акация, или пък бързото движение на главата на елена, когато усети хищника. Добрият ловец търси тези мигновени признаци, защото не гледа в тунел. О, виждането му е като в конус — но върхът е при окото и се разширява и разширява сред обикалящата го гора. Новакът гледа на нещата по точно противоположния начин: конусът е широк при окото и се стеснява колкото по-далеч отива.