Точно това бях направил тук — опитал се бях да се концентрирам върху онова, което ми се стори, че съм видял — и загубих всичко.
Оттеглих окото си от монокуляра, разтърках го и опитах отново. Огледах водната повърхност, като оставих окото си да бъде приковано от онова, което би го привлякло естествено.
Ето — там бяха. Нещо там изпъкваше под вълните. Използвах целеуказателя. Намираха се на малко повече от 250 метра от брега и се приближаваха, приближаваха, приближаваха — инфрачервеният лъч ги показваше като ято риби близо до повърхността, когато сменя посоката сред водните течения. Не говоря за нещо голямо, приятели. Това беше просто отблясък, следа, дреболия; само най-лек намек за контрастно движение — най-лекото трепване на опашката на елена, — но все пак си оставаше шибано контрастно движение и аз го забелязах, мамицата му.
Отново заоглеждах. Сега, когато бях забелязал моментно мръдване, можех по-лесно да го доловя. Да — един, двама, трима плувци, които гребяха така тихо, че не правеха никакво вълнение, се движеха точно под повърхността на водата. Очевидно имаха дихателни апарати, които не позволяват издайническите мехурчета. Но не можеха да убегнат на обхвата от половин миля на инфрачервения ми монокуляр — нито пък на окото ми на ловец на хора. Спуснах се под билото и предадох какво съм видял. „Долу главите — казах на момчетата си, — не позволявайте да ни хванат с термални или инфрачервени уреди.“
Дали знаех, че носят такова оборудване със себе си ли? Не. Но знаех, че при това процъфтяване на техноиграчките дори обикновената група терористи от „Хизбула“ може да си купи устройства за нощно виждане от магазина, минисистеми за глобално позициониране и осигурена срещу подслушване комуникационна апаратура. При това положение как можех да смятам, че жондуй-стрелците не би трябвало/не биха могли/не биха искали също да имат такива? Отговор: никога не подценявай врага си.
Отново улових целите си в монокуляра. Сега бяха на не повече от сто метра от брега и гребяха непрекъснато напред. Използвах всяка молекула в съзнанието си, за да видя какво става зад тях — насочих монокуляра далеч назад, откъдето идваха, — но не виждах нищо. Инстинктите ми казваха, че това е предният отряд и че след като осигурят брега, Ли и останалите бойци ще ги последват.
Значи трябваше да ги оставим да излязат на брега. Нямах нищо против. Дадох сигнали с ръце нагоре и надолу по редицата и получих утвърдителни отговори.
21:19. Достатъчно неприятно е да чакаш, когато не се случва нищо. Когато знаеш, че врагът ти е там някъде и се движи неумолимо към теб, тогава не ми пука колко пъти си бил в боя, нито колко мъже си убил. Винаги е същото: дъхът ти спира. Кръвното налягане и сърцебиенето растат. В стомаха се появява една леко мазно, неприятно усещане. И дори и пикочният ти мехур да е празен и да не можеш да вкараш и карфица в сфинктера си, изведнъж те обзема нуждата да се изпикаеш и изтропаш.
21:21. Триото плувци спря на петдесетина метра от брега в дълбоки до кръста води. Виждах ги ясно в монокуляра си. Смъкнаха очилата на вратовете си, отпуснаха шланговете на дихателните си апарати и ги запушиха, наведоха се да свалят плавниците си и един по един ги закачиха отзад на диверсантските си жилетки. След това легнаха по гръб във водата, извадиха оръжията си и ги провериха.
Изучавах хората, които щяхме да убием, съвсем погълнат от гледката. Сякаш виждах в огледало нас, когато излизаме на брега на потенциално вражеско обкръжение. Оперирали сме срещу терористи от различен вариант: срещу руски специални части, групи на либийската армия и иракската републиканска гвардия. Но никога досега не бях виждал морска група като жондуи. По движенията им познавах, че тези са добри. Жондуите, на които се натъкнахме на борда на „Принцесата на Нантон“, не струваха, докато тези бяха истински оператори.
Бавно, като се прикриваха един-друг, излязоха от водата и стъпиха на брега. Мъжът начело имаше очила за нощно виждане. Огледа скалистия плаж пред себе си, търсейки признаци за врагове. След това промени посоката — вдигна очи към билото, където се криехме ние. Задържах дъх — лежах напълно неподвижен и гледах как той ме гледа. Изкушението да мръдна с очи, когато той мърдаше, беше абсолютно, но го преодолях. Нищо нямаше да му дам на тоя кучи син.