Очилата паднаха на гърдите му, извади автомата си и триото тръгна предпазливо по плажа към пътеката за пещерата, в която се намираха ракетните пускови установки. Дошли бяха да проверят какво става, а после щяха да повикат останалите.
Разбира се, Ли трябваше да донесе със себе си шибаните ракети. Бях му отворил работа, като потопих „Принцесата на Нантон“.
Слязох от билото и тихо сигнализирах намеренията си, първо наляво, после надясно. Когато получих потвърждение, че съм приет и разбран, снех жилетката си и ремъците, обувките и чорапите и си оставих само автомата, към който закрепих монокуляра и ножа си. След това тръгнах по склона към вътрешността на острова, за да стигна бързо до източния бряг — към пещерата с пусковите установки. То Шо, оборудван като мен, но с обувки, тихо пое след мен.
21:31. Стигнахме първи, и то тихо. Ето защо бях свалил обувките и чорапите си. Стъпалата ми са по-твърди от шибаната гума „Вайбрам“, която използват за обувките в наши дни. Затова тичам през горите по-бързо бос, отколкото ако съм с обувки. Но не затова го правя. Стъпалата ми са като сензори. Мога да проверявам за мини по-ефективно, отколкото с големите си подметки 46 номер или с новоизлюпените джунджурии за електронни контрамерки от по двеста хиляди долара. Затова, когато трябва да се движа, ама истински, предпочитам да го правя по стария начин: на бос крак.
21:41. Долових съвсем леко движение под себе си и наляво. Тялото ми се напрегна, когато триото жондуи приближи. Трябваше доста да се напрегна, за да ги чуя — биваше си ги, — докато дойдат до камуфлажната мрежа. Ние я бяхме разбъзикали, за да шуми повече, отколкото би им се искало — и издадоха позицията си.
Изчаках шумоленето да спре, което означаваше, че са вътре, за да огледат пусковите установки, а след това, сантиметър по сантиметър, тръгнах.
Вдясно от мен То Шо повтаряше движенията ми като огледало.
Темпото ни беше съкрушително бавно. Големият ми палец опипваше земята. Почувствах ли се уверен, продължавах с предната част на стъпалото. След това извивката и накрая петата. Шестдесет секунди, за да изминеш по-малко от метър — а исках да измина шест метра, преди тези задници да излязат.
Нямаше какво да се прави, освен да се движим. И точно това направих — цялото ми тяло се превърна в система за ранно предупреждение. Изминах още един метър. И трети. Още две крачки и щях да съм в добра позиция, за да „срежа тортата“ на входа на пещерата, което означава, че най-после щях да имам предимството на добро огнево поле. И точно тогава мистър Мърфи промъкна босия си крак на сцената. Първо, ритнах с палеца си един камък и го запратих шумно надолу. След това мистър Мърфи ме ритна в задника и ме засили по корем през последния метър и половина на склона.
О, мамка му. О, майната му на Дики. Стиснах автомата към гърдите си, свих рамо и се претърколих при падането си, за да не се ударя по лице.
Не трябваше да си правя труда, защото наполовината път надолу мистър Мърфи ме преметна и паднах по гръб, което в други обстоятелства можеше да ми изкара дъха. Тази вечер обаче нямаше възможност това да стане, защото като се ударих, половин дузина куршуми се забиха в земята на шестдесет сантиметра от дясното ми бедро. А и никакъв шум от стрелба се не чу — просто туп-туп-туп, когато удряха твърдата земя.
Мамицата ти, който и да си! — обсипах с куршуми входа на пещерата, като се опитвах да видя откъде, по дяволите, идваше заплахата — помните, че беше тъмничко, — и получих втори залп отляво.
Да, но този път забелязах огъня от заглушителя му. Тоя се намираше отвън. Това беше мистър ТО — тилова охрана. Претърколих се встрани от него и се вдигнах, като гледах през оптическия прицел за нощно виждане. Видях го — заклинил се беше зад един камък и доста му пречеха голямата жилетка и останалото оборудване. Изстрелях три куршума в залп към него, за да го извадя от равновесие. Скочих на крака. Скрих се до отвъдния край на входа на пещерата. Тъкмо щях да се прицеля по него, когато дочух приятния шум от свличащо се на земята тяло. Подадох автомата си до входа на пещерата и видях мистър ТО проснат по лице — и вдигнатия към мен палец на То Шо.
Един убит. Това беше добрата новина. Лошата — жондуй Er и жондуй San (така в Пекин казват на втори и трети номер) — бяха готови да отблъскват нападатели и на тяхно място аз щях да съм грабнал радиото при първия признак на сътресение.
Нямаше време за губене — а и друг, който да свърши мръсната работа вместо мен. Претърколих се под камуфлажната мрежа и влязох в тъмната като катран пещера. Залепих се до страничната стена. Вдигнах автомата, за да гледам през оптиката. Огледах се от една страна на друга. На три метра от мястото, където клечах, стояха два тежки сандъка метър на метър и осигуряваха нищожно прикритие. Пропълзях като рак зад първия, вдигнах прицела за нощно виждане и се огледах. На десетина метра пред мен пусковите установки стояха, ниски и прилични на скелети върху дебелите си пневматични гуми. Зад тях големите сандъци с допълнително оборудване грееха в зелено във фосфорните лупи на прицела.