Инфрачервеният оптичен прицел долови една гореща точка на нивото на земята до най-задния сандък отдясно. Лупите на оптиката ми за нощно виждане засякоха гаден лъч, който премина край главата ми. Мамка му — жондуй Er се опитваше да ме прецака с лазера си. Отдръпнах се — ако ме огрееше в лицето с шибания лъч, щеше да опече ретините ми като картофи, мамицата му. В наше време Министерството на отбраната предоставя на всички в армията антилазерни очила — включително и на мен. Но моите се намираха в безопасност на петнадесет хиляди мили оттук, в шкафа във Вила „Свирепия“. МПБМ161.
Претърколих се наляво, зад втория сандък. Залепих се за земята и подадох напред цевта на автомата достатъчно, за да се прицеля. Ъгълът беше лош. От мястото, на което лежах, не можех по никакъв начин да улуча жондуй Er — освен ако той не се изправи почти в цял ръст като шибаните хартиени изскачащи мишени в стрелбището на ФБР в Куантико.
Понякога, както казва Док Трембли, entymah feeshmok — както гласи в Кайро фактът, че понякога мозъкът ми е сякаш направен от пръдлив боб.
Защо го казвам? Защото, мамицата му, ние се обучаваме точно за този шибан сценарий. В пълна тъмнина. Използваме същото шибано оборудване, каквото в момента свирепата ми персона носеше. Само дето не разсъждавах като на война, не мислех и не правех нищо, мамицата му. Просто се мятах насам-натам.
Искам да кажа, че това си беше проста работа — като да сгънеш хартиена папка.
Прегънете по пунктираната линия, за да разкриете късчето с надпис А. Свих се, за да се скрия от погледа му, и извадих ножа си.
Натиснете щрихованата част, за да разкриете прореза Б. Възстанових позата си по корем и се прицелих.
Пъхнете късчето А в прореза Б. Метнах ножа към стената вляво.
Като шибани пружини жондуй Er и автоматът му с лазерен прицел и жондуй San и неговият полуавтоматичен пистолет изникнаха нагоре — и разкриха главите и раменете си, благодаря за което. Жондуй Er стоеше точно в центъра на кръстчето на прицела ми. Заших го със залп от три куршума и той падна по-бързо от автоматичните мишени в Куантико. А и по-мъртъв от тях. Завъртях наляво, където беше се появил вторият командос — не се виждаше никакъв.
Добре — Er убит, сега е твой ред. И няма време за губене.
Претърколих се надясно, заобиколих сандъка и тръгнах, като с прицела се опитвах да се ориентирам в тъмното.
Кучият син беше клекнал зад най-далечния сандък и бъркаше в жилетката си. За какво — не знаех, но не мислех да му позволя да го вземе. Втурнах се. Той започна да стреля безумно из пещерата. Това по-скоро му навреди, отколкото му помогна. Огънят от цевта го заслепи, дори изстреля два куршума в каменния свод. Все още опитваше да се възстанови, когато започнах да изстрелвам залпове от по три куршума, за да го заставя да не вдига глава.
Постъпи точно както очаквах. Прехвърлих се над първата пускова установка, заобиколих втората, проправих си пътя около първия сандък и стигнах на две крачки от него.
Априлска шега, копеле такова. Хванах го в прицела, докато той гледаше не където трябва — и натиснах спусъка.
Чу се едно много злокобно щракане, когато ударникът на автомата удари празната цев, и той се изви към мен с насочен към гърдите ми пистолет. Да, виждам ви там, дето махате ръка и крещите, че ударникът на MP-5 блокира, когато пълнителят се изпразни. Прав сте. Но понякога дори MP-5 не се държат добре. Може би вината е в солената вода. Или пък защото не бях го чистил, мамицата му, откакто заминахме от Рим. Може би това се дължеше на факта, че автоматите със заглушители се нуждаят от повече нежност, любов и грижи отколкото обикновените. Не знам причината — а и не ми пукаше, мамицата му. Знаех само, че шибаният автомат не ми беше полезен и не ми трябва да стоя и да ви обяснявам шибаните неща.