Жондуй San носеше бойната си гримаса. Виждах я през прицела си за нощно виждане. Паднах и се претърколих към задната стена на пещерата точно когато той изстреля пет бързи куршума към мен. Затворих очи и се свих на топка, като се надявах да поема само един или два от куршумите, които трябваше да ме улучат. Той продължаваше да стреля — остри камъчета порязваха главата и врата ми.
След това стрелбата спря — а той не ме беше улучил, мамицата му. Старите свирепи рефлекси се върнаха още веднъж. Заслушах се максимално внимателно (ушите ми звъняха от близките експлозии). Но успях да доловя между оттенъците кухото падане на пълнител на земята. Мама му стара — копелето презареждаше.
Нямаше да стане. Стрелнах се напред и го ударих по коленете, а автоматът ми изтрака по неравния каменен под на пещерата, тромаво разлюлян на ремъка си. Горещият заглушител ме прасна по лицето — усетих топлината му през брадата си, но това не попречи да ударя с тяло жондуя с всички сили. Ремъкът на автомата се откачи и той падна.
Хванах ръката му с пистолета, претърколих го наляво и праснах лапата му с оръжието в каменния под. Той изгрухтя и се опита да ме удари с пистолета през лицето. Не му позволих и — ъ-ъх — праснах ръката му отново в земята. Пистолетът изпадна и с тракане се изгуби в тъмното.
Но жондуй San не се предаваше. Претърколи се, като се бореше като шибана попова лъжичка във водата. Посегнах към краката му. Той прасна една от обувките си с меки подметки в лицето ми достатъчно силно, че да ми разтрака зъбите. Намерих глезена му и го извих на сто и осемдесет градуса дясно на борд. Той изкрещя, но ме ритна пак. Ударът попадна в челото ми. Видях звездички и го изпуснах.
Метна се право към мен, рамото му попадна в слънчевия ми сплит и с грухтене паднах назад. Той напираше — ръцете ни грабваха, стискаха и търсеха слаби места. След това го усетих да мърда, дясната му ръка се освободи от лявата ми и леко се изви, докато се борехме за предимство.
Инстинктивно знаех какво, мамицата му, ставаше. Кучият син посягаше за ножа си.
Мразя ножовете. Мразя да ги използвам като оръжие, защото колкото и да си добър, колкото и вещ, колкото и смъртоносен, винаги в схватка с нож ще те порежат. Но нямах избор. Посегнах към големия нож марка „Колд Сийл“ на колана си, но не го намерих. Нямаше го. Бях го използвал — метнах го настрани, за да привлека огъня. Да ме таковат отзад! Предполагам, че можех да опитам да млатя копелето до смърт с хуя си — щеше да претърпи травма от тъп предмет, позната като смърт от производствена авария.
Мамка му — не беше време за черен хумор. Започнах да се боря с него в тъмното, като търсех ръцете му. Лявата му ръка стискаше моята дясна и си играехме на стиснипръстче, докато се борехме за надмощие. Много жилав пръстостискач беше — дребен, като много тюлени, които са точно такива — ниски с дребни тела. Но тези дребноразмерни тюлени са по-държеливи от повечето огромни рейнджъри, когато се стигне дотам. А тоя жондуй, макар и дребен, беше жилав и силен за ръста си. По дяволите — силен беше дори за моя ръст.
Дясната му длан — тази с ножа — беше зад него. Опипах го надолу от рамото, в опит да я намеря и да счупя един-два пръста, преди нещата да станат сериозни — или опасни. Но от позата му можех да позная, че вече бе извадил ножа от канията си и китката му се извиваше, извиваше, за да насочи деловия край на шибания нож към жизнените ми органи.
Позволете да спра тук достатъчно, за да ви напомня за нещо, което казах преди: когато се търкаляте така по земята, всичките тарикатски движения, научени в залата за тренировки, не помагат никак. Боят на земята е мръсен и гаден. Както при десетата заповед, няма правила.
Освободих дясната си ръка и праснах скулата му с лакът. Счупих някаква кост. Чух я — и той реагира. Но ударът ми не беше достатъчно ефективен, защото оня не спря да движи дясната си ръка — усещах острия връх на шибания нож да се забива в лявото ми бедро. Проникна и докосна костта — което предизвика нагорещен до бяло спазъм от крака до рамото ми.
Продължих да се боря, стиснал зъби, за да не крещя. Свих дясната си длан в юмрук, осигурих си с колене достатъчно място помежду ни, за да мога да замахна и — „мамка тиии“ — стоварих юмрука си като десеткилограмов чук върху лявата му ключица.
Раменната кост се счупи — и той изтърва ножа. Не го търсих, но не му позволих и време за свестяване. Единствено мислех как да убия копелето — и то бързо. Обвих го с тялото си, праснах го по гръб и след това се наведох върху него, като с лакът мачках гърлото му — натисках с всеки шибан грам шибана енергия, която шибаният аз успях да събера, докато смачках шибаната му адамова ябълка и спрях шибания му въздух. Когато престана да се боричка, хванах главата му в ръце и я усуках, докато му счупих врата — хей, стига де, не припадайте. Не ви трябва противникът да се съживи и да ви погне, когато си мислите, че е неутрализиран. Този жондуйски кучи син нямаше да може да го стори.