— Какъв е обхватът, шефе на пичовете? — приведе се Бумеранга над импровизирания си радиодетонатор.
— Петстотин метра и намалява.
Ухили ми се.
— Готино.
22:59. Изчаках, докато лодките преминаха над експлозивите, и дадох сигнал на Бумеранга.
Всъщност той се кикотеше, когато завъртя прекъсвача на черната кутия на „Големия брат“ и пластичният експлозив избухна, като метна вода, пясък и камъни на петнадесет метра над водата. Стана като в шибан учебник. Експлозията удари лодките точно под киловете. Те се строшиха надве и се сгънаха като картонени под тежестта на ракетите. Втората двойка лодки отхвръкна рязко към брега, като запрати повечето жондуи с размахани крайници във водата.
Аз започнах да стрелям серии от по три куршума в скачащите жондуи стрелци. Ударих един, двама, трима, колкото по-бързо и ефективно можах, сякаш съм на стрелбище с панички. Хей, ами какво чакаха моите хора? Покана ли?
— Давайте, задници.
Сега останалите последваха примера ми, като хванаха оцелелите в убийствен насрещен огън.
Но нещата не бяха изцяло едностранни. Китайците отвърнаха на стрелбата — от водата и от лодките. Стреляха безразборно, но безразборно изпратеният куршум може да те убие толкова лесно, колкото и добре прицеленият, ако се намираш на неподходящо място в неподходящ момент.
Само че не те, а ние контролирахме ситуацията. Хванали ги бяхме в най-уязвимия момент на навлизането — точно когато най-ясно се виждаше тяхната ЗУ (Зона на Уязвимост). И в момента се възползвахме напълно от предимството си.
Видях през оптическия мерник как То Шо удари една от оставащите лодки странично с откос деветмилиметрови куршуми. Уби двама китайски стрелци. Останалите жондуи се преметнаха във водата, като стреляха диво. Втората лодка, все още незасегната, направи опит да избяга от зоната на стрелбата ни, като се насочи към по-грубата, но по-безопасна брегова линия на двеста метра от дясната ми страна. Започнах да стрелям по нея с надеждата, че ще ударя двигателя и ще го спра, мамицата му.
След един залп от три куршума автоматът ми засече.
— Мамка му.
Дръпнах затвора, презаредих и го праснах обратно. Nada. Извадих пълнителя и сложих нов, след това извадих патрона от затвора и отново заредих. Вдигнах поглед, намерих група цели, които тичаха към плажа, и натиснах спусъка.
Щрак. Нищо. Шибаният автомат не помагаше изобщо. Може да съм огънал нещо по време на схватката в пещерата. Може би е прегрял или пък е мръсен — пясъкът и мръсотията не са здравословни за карантията на автомата. Каквато и да беше причината, автоматът не ми вършеше никаква работа. Преместих се, поставих го леко на земята, извадих пистолета си, прицелих се над главите на борещите се жондуи и стрелях. Улучих един, съборих го по гръб във водата. Уцелих го случайно — но не ми пукаше, защото кучият син беше мъртъв.
Мамка му — един от приятелите на падналия жондуй обсипа билото с картечен огън, който вдигаше огромни буци пръст и камъни, докато захранваното с лента оръжие плюеше към нас.
Парче камък прелетя край бузата ми и сряза мекото на лявото ми ухо.
— Мамка му.
Надзърнах над билото. Оцелелите сформираха боен ред и вече не стреляха безредно, като атакуваха плажа. Бяхме ги намалили почти наполовина. Но това не беше достатъчно. Насочваха се към най-слабото място на позицията ни и ако не внимавахме, щяха да ни заобиколят по фланга. Приведох се, когато картечницата отново удари по нас.
— Взривявай мините — изкрещях надясно, където Гризача клечеше над малкия детонатор за разположените дясно на борд мини. Лежеше на билото и стреляше към плажа.
— Гризач, Гризач, натисни шибания бутон, веднага!
Най-после привлякох вниманието му и получих вдигнат палец. Той се претърколи към детонатора, изкрещя „Огън“ и завъртя дебелото копче.
Аз наведох глава и зачаках сътресението. Нищо.
Подадох нос над билото — и видях как лодката стигна до плажа, а китайците в нея затичаха за прикритие, като стреляха, за да дадат възможност на онези във водата да се доберат до брега.