— Гризач, взриви шибаната мина.
Той отново и отново натисна механизма, а после го захвърли отвратен.
— Не работи, шкипере, мамицата му.
Разбира се, че няма да работи. Шибаният мистър Мърфи сигурно е объркал кабелите, когато не сме гледали.
Взех безполезния си автомат, за да ползвам прицела за нощно виждане. Погледнах през него и видях шест, седем, осем, девет китайски стрелци да тичат да се скрият, като в същото време стреляха по нашите позиции. Начело зърнах висока, гъвкава фигура, която стреляше с една ръка с дебел щурмови автомат „Щайер“. Това беше Ли Чимен. Държеше с другата си ръка един малък, набит жондуй за колана. Влачеше бедния кучи син, чиито крака се мятаха безпомощно по каменистия плаж към фланга на ниското било, на което се бяхме окопали.
Спуснах автомата, вдигнах пистолета си и изстрелях половин дузина куршуми към Ли, но успях само да вдигна прах. В края на краищата стрелях от повече от 150 метра — и то без оптичен мерник, нощем. Без инфрачервен прицел е трудно да улучиш нощем. Почти ослепяваш от огъня на собствената си цев — и тази на противника. Очите ти губят възможността да виждат нощем и всъщност гърмиш слепешката.
Вдигнах автомата и отново го видях в прицела, когато изчезна под храсталаците и скалите извън полезрението ми. Крещеше към брега и опитваше да събере бойците си.
Е, нямаше да се съберат за дълго, ако зависеше от мен. Исках скалпа на тоя майкоосквернител на личния си стълб. С пистолет в ръка се претърколих от билото и се хвърлих по пътеката, която щеше да ме отведе назад, за да отрежа Ли на прохода. Когато минах край Пик, той се претърколи настрани и вдигна автомата си към мен.
— Шкипере, вземи го.
— Благодаря.
Взех оръжието, изтеглих затвора, проверих го бежешком, като поставих пълен пълнител от торбичката на лявото си бедро. Потупах се, докато тичах надолу. Имах два пълнителя. Единият беше в автомата. Изхвърлих почти празния пълнител на пистолета и извадих пълен от колана си. Имах още пет — седемдесет и пет патрона. В джобовете на жилетката си носех и половин дузина миниосколочни гранати, които бях разработил преди няколко години. Смятах, че имам достатъчно муниции, за да оправя Ли. А ако ми се свършеха, щях да му прегриза сънната артерия. Всичко бих направил, за да го очистя.
Затичах надолу и преминах в зигзаг през едно поле с големи, груби скали, осеяни с жилави трънливи храсти, и си проправях път на югоизток като бегач през насечени местности. Но не мислех само за това — системата ми за ранно предупреждение също функционираше. Не бях изминал и двеста метра, когато долових движение зад себе си. Спуснах се в сенките между два камъка, преминах зад единия и поех по друг път, за да се върна, откъдето бях дошъл163. Изчаках стъпките да ме отминат, а после пристъпих с вдигнат автомат, готов за гаден бизнес. Нод и Бумеранга спряха движението си напред и се извърнаха към мен.
Аз свалих цевта.
— Какво има?
— Виж… — заобяснява Нод, но Бумеранга го прекъсна.
— Ъ, шефе на пичовете, решихме да дойдем. Такова… не искаме само ти да се кефиш.
Сложих дланта си на рамото на Нод.
— Така ли е?
Нод кимна бавно нагоре-надолу.
— Да.
Свих рамене.
— Както искате, задници.
Това казах, когато се обърнах и възобнових движението си. Но в сърцето си ликувах, че имам до себе си тези двама воини. Избрали бяха да ме следват. Избрали бяха да рискуват живота си заедно с мен. Каква по-голяма почит може да получи командирът от хората си, освен да бъде следван от тях?
23:07. Проправихме си път на десетина метра успоредно от главната пътека, която беше открил Пачия крак. Не исках да налетя на врага в насрещен бой. Заех предна позиция — и дясното огнево поле. Дългата фигура на Бумеранга ме следваше на шест метра, а цевта на автомата му описваше движения наляво-надясно. Движех се бързо — може би по-бързо от необходимото, но трябваше да изминем доста път, за да отрежем тези задници, преди да успеят да направят контразасада. Не бяхме изминали и триста метра, когато дочух серия бързи звуци дясно на борд от себе си. Врагът се намираше наблизо и приближаваше с всяка секунда.
Нямаше време за подготовка. Дадох мълчалив сигнал „враг пред нас“, посочих откъде идат и паднах. Зад мен Нод и Бумеранга също изчезнаха.
Косата на тила ми се изправи. Дочух меки стъпки в тъмното, когато жондуите наближиха. Челният дозор мина край мен, на десетина метра. Тръгна точно пред мен, после спря, сякаш душеше въздуха. Аз забавих ударите на сърцето си и дишането. Невероятно, но долавях миризмата му — носеше се благоухание на чесън и лук.
163
Действията ми, разбира се, следваха един от принципите, формулирани през 1759 г. от майор Роджър Роджърс, чиито рейнджъри са били първите бойци със специални методи в Америка. Неотменима заповед номер седемнадесет на Роджърс гласи: „Ако някой върви по следите ти, направи кръг, върни се по собствените си дири и направи засада на хората, които се опитват да направят засада на теб.“