Лицето му стана една маска на гнева. Изрева някакво неразбираемо проклятие и започна да рови за автомата си.
Лош ход. Скочих отгоре му, преди още да успее пръстът му да отмести предпазителя. Ударих автомата в лицето му. Той вдигна ръка и го блъсна настрани. Аз опитах да извия автомата — да намотая ремъка около гърлото му и да го използвам като гарота. Само че шибаният ремък беше много къс. След това се откачи от приклада. Стиснах автомата за цевта, измъкнах го от ръцете на Ли и замахнах като с шибана бейзболна бухалка, за да го ударя отгоре по главата и раменете.
Ударих веднъж-два пъти, но „Щайер“ не става за размахване — има малък приклад като глава на бултериерче и е лесно да се стреля с него, но като за ритане на задници с приклад не струва, направо си е КЛ. Накрая ударих шибания автомат в един камък и го пръснах — нямаше да дам на Ли възможност да го използва срещу мен.
Той се прегрупира и отстъпи леко.
Друг лош ход, мистър Ли. Никога не отстъпвай територията си, защото този шибан свиреп воин ще нахлуе в нея.
Тръгнах напред, за да го притесня. Не казвах нищо — оставих очите и бойната ми гримаса да говорят. Ръката му се спусна към тактическия кобур на дясното му бедро. Аз направих финт с ръце и когато реагира, го ритнах по лявото бедро.
Това го спря, но не достатъчно. Продължи да рови за пистолета. Аз се хвърлих върху него, за да го съборя гърбом в едно проскубано дърво. Шибаното дърво се оказа прогнило — то просто се наведе — и ние паднахме с него, като се изтъркаляхме и започнахме да се борим за позиция. Намирахме се лице в лице — нос в нос. Аз опитах да му отхапя ухото, но той ме отблъсна с лакът. Замахна към очите ми. Отдръпнах се и забих зъби във врата му. Той се опита да ми откъсне лявото ухо. Аз хванах дясната му ръка със своята лява ръка, вдигнах дясната си ръка и отделих пръстите му, докато стигнах до средния, и го пречупих назад.
Това привлече шибаното му внимание. Изрева като спилбъргов динозавър. Но кучият син не се предаде. Стисна зъби и се справи с болката, успя да измъкне тялото си от захвата ми, удари ме кофти в ребрата и замахна с длан към долната ми челюст.
Отбих удара и замахнах с ръба на своята длан. Целех онази част на врата му точно под лявото ухо и над сънната артерия. Но тялото на Ли отказваше да ми сътрудничи — отстрани се, когато замахнах. Ръката ми направи контакт с някакъв много твърд чукан.
О, това смъдеше. Не, болката беше адски шибана. Но нямаше време да мисля за наранявания, защото Ли ми налиташе — замахнал беше като дервиш и дългият му, мускулест крак летеше нагоре и в кръг към лицето ми с огромна скорост.
Тъй като възприятието на времето тук се забавяше — винаги става така при ръкопашен бой, — позволете да обясня какво ще се случи. Удари като ритниците могат да бъдат обърнати срещу врага чрез използване на собствената им сила. Просто казано, чрез промяна на посоката на удара той може не само да бъде отклонен, но и да се използва от вас, защото ще заставите врага си да загуби равновесие и ще го направите уязвим.
Да, болеше ме. Да, страдах — а и наранения ми крак не помагаше особено, — но в такива моменти, приятели, цялото обучение през годините се отплаща. Всичката болка от базовото обучение по подводна диверсия. Всички наранявания от скоковете до повръщане; измръзването при плуването в ледена вода и дългите, мразовити нощи в горите под дъжда и снега. И всички тренировки. И времето на стрелбището. Всички тези неща карат воина да върви напред, когато другите спират. И когато съчетаеш способността да продължаваш напред с нагорещена до бяло ярост, ставаш непобедим. НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРОВАЛИШ.
И така, боли не боли, аз се отместих от праволинейния му ритник, кракът му прелетя край мен и с всичка сила ударих прасеца му с юмрук. Ударът предизвика спазъм у него и той падна. Метнах се отгоре му и заудрях здравата, преди да се съвземе — лакът в брадата, последван от коляно в топките, предназначено да го направи евнух. Но той отби коляното ми и опита да се претърколи изпод мене.
Не позволявах такива неща. Време беше да отстраня това сукалче завинаги. Левият ми лакът рязко и силно удари гърлото и прекъсна въздуха му. Дясната ми ръка посегна за пистолета в тактическия кобур. Ли разбра какво правя — и започна да се бие в отчаян опит за контраатака. Дращеше, хапеше, ръгаше с коляно и удряше — но аз го бях хванал и не мислех да го пускам. Пистолетът излезе от кобура. Посегна да го хване с лявата си ръка, но не стана. Аз вдигнах шибаната цев нагоре, нагоре, нагоре, докато я наврях под мишницата му. Интересно, колко трудно е да разкараш цевта на пистолета изпод мишницата си, без да оставиш достатъчно време на стрелеца да гръмне няколко пъти.