О, борехме се. О, танцувахме як рокендрол. Но когато почувства непогрешимото присъствие на цевта под мишницата си, очите му се разшириха.
Мой беше — знаеше го, знаех го и аз.
— Прибират хората от твоите мрежи — казах му с равен и нисък глас. Продължих да натискам гърлото му с все сила. — Корея, Индонезия, Филипините, Сингапур — всичките ги прибират.
Наведох се към него, за да вижда лицето ми по-отблизо и по-добре.
— Ще изчезнат също както аз накарах „Принцесата на Нантон“ да изчезне. Но не съм тук за това.
Оставих го да види бойната ми гримаса — да я види добре.
— Жондуите, дето ги изпрати да убият председателя Крокър — мъртви са. — Отнех му още малко от дъха. — Но не съм тук и за това.
Натиснах гърлото му още повече.
— Не, тук съм, защото ти накара да убият моя приятелка. Накара да я убият, защото си вършеше работата.
Опита да ме заплюе, но не можа да събере достатъчно дъх и слюнката започна да бълбука безполезно между устните му.
— А знаеш ли какво казват хората? За престъплението си има наказание. — Нагласих цевта на пистолета. Не исках да се прострелям в ръката все пак. — Време е да си платиш, Ли, време е да си платиш докрай.
Сега започна наистина да се бори.
Пръстът ми се затегна около спусъка. Спусъкът на пистолетите „USP Variant One“ е с около 5 кг усилие при работа в двоен режим. Това не е много за мен.
— Сайонара, Ли.
Натиснах спусъка.
Трябва да е боляло. Очите му се разшириха, а после се изцъклиха, докато той се бореше. Кръв, ярка на бледата лунна светлина, бълбукаше в устата му. Риташе, пищеше и се бореше. Но това беше предсмъртна борба, защото го бях ударил смъртоносно.
Просто за да съм сигурен, отдръпнах лакът, вдигнах цевта на пистолета и пуснах още два куршума. Първият му пръсна челюстта. Вторият откърти голямо парче череп на излизане.
Отдръпнах се от трупа му и се заизправях на крака. Чувствах се като адски изморен кучи син. Понечих да сложа пистолета в кобура, но дочух движение зад себе си. Вдигнах го. Мерникът се позиционира точно върху едно ниско тяло в черно бойно облекло.
— Господи… не стреляй! — Бентли Брендъл тръгна с патешката си походка и вдигнати ръце.
Приближи се бавно. Погледна трупа на Ли.
— Слава богу. Очистил си го.
Не отговорих.
— Аз ще мога да изясня нещата веднага като се върнем във Вашингтон — каза той.
— Ти няма да се връщаш във Вашингтон, Бентли — отговорих.
Ръцете му се заспускаха надолу. Цевта на пистолета ми го подсети да остави нещата точно такива, каквито са.
— Какво…
— Аликс Джоузеф — казах. — Ти я предаде. Ти предаде страната ни.
Той поклати глава.
— Не, не бях аз.
Изминах два и половината метра помежду ни и го цапардосах през лицето с пистолета си. Мерникът му пусна кръв.
— Ти си лъжец, Бентли.
Праснах го отново и пуснах още кръв.
— По-лошо. Ти си предател. — Замълчах за малко. — Мразя предателите.
Понечи да каже нещо — но аз не бях в настроение да слушам. Ритнах го и той падна. Претърколи се на ръце и колене, като се опитваше да увеличи разстоянието между нас двамата. Обърна се към мен, а кръглото му свинско лице беше разкривено от ярост. Опита да измъкне пистолета от кобура си.
Всъщност минало ми беше през главата — за кратко — да върна кучия син жив. Но пък си спомних какво проповядваше старият ми колега полковник Чарли Бекуит: „Избий ги всичките и остави Господ да ги съди.“
Добър съвет. Съвет за живот — и смърт. И така, изпратих два куршума в главата на Бентли. Падна като торба с лайна, какъвто си беше.
Прибрах оръжието в кобура и отидох да проверя телата. Знаех, че не носят нищо, но както казваха старите старшини, никога не си въобгъзявай нищо. Дочувах в далечината откъслечни изстрели на MP-5 и знаех, че моите воини са надделели още веднъж. Седнах на хладката земя, стиснах главата си с ръце и опитах да забавя сърцебиенето си. Дълъг, много дълъг ден изкарахме.
02:44. Гръмнахме неповредените ракети „Круз“, но оставихме телата на жондуите да си лежат по местата. Така японските E-2C щяха да получат доста сериозен материал за докладване по-късно сутринта — и да кажат на китайците, които следяха всеки къс радиотрафик в региона, че и те са се осрали. Към 03:00 бяхме изкарали осемметровата лодка във водата, надухме я с въздуха от ремаркето, и опаковахме остатъците от оборудването си. Взехме водата и част от оръжието на жондуите. Алигатора и Гризача бяха напълнили и петте горивни мехура — повече от достатъчно, за да стигне до Окинава.