Тръгнах отдясно по коридора. Стъпка по стъпка, от пета на пръсти. Пета, пръсти. Очите ми оглеждаха, пистолетът стоеше надолу, готов. Пръст за спусъка — насочен. Дишах стабилно, за да не се задъхам.
Три врати откъм десния ми борд — нищо ляво на борд.
Стори ми се, че зад мен — където бяха Алигатора и Пачия крак — долових звука от тракане от ударниците на пистолетите им в групи от по три изстрела.
Първа врата. Нищо. Втора врата — китайски надписи. Погледнах лявата си длан, където с мастило бях си написал пищова. Знаците не съвпадаха. Трета врата. Три знака с дебели линии. Проверих. Препроверих. Съвпадаха. Потърсих панти и не видях такива, което значеше, че се отваря навътре.
С очи показах на Нод къде отивам и какво трябва да прави.
Нод кимна веднъж и се върна назад, към първите три врати. Щеше да превземе всяка каюта, една след друга, докато аз се оправя с комуникационната кабина.
Наведох се, погледнах под вратата, за да проверя за светлина. Виждаше се слабо синьо-зеленикаво сияние.
Станах. Поставих дясната си длан с пистолета на място до рамото си. Лява ръка върху топката на вратата. Б-а-в-н-о завъртане.
Не беше заключено. Натиснах навътре, бавно и неотстъпчиво, докато я отворих на една трета.
От коридора виждах три цели — три mo-sin-tin-shang.
Непосредствена заплаха — един mo-sin-tin-shang, приведен над старомодния компютърен екран със зелени букви на черен фон, зад бюроподобния терминал от лявата ми страна. Той беше буден и нащрек. И се намираше близо до табло с бутони и превключватели, чийто вид никак не ми хареса.
Второстепенни заплахи — другите двама, които къртеха излегнати върху грубите долни легла на грозните двуетажни койки, хванати с болтове към стената в далечния край на каютата. Единият беше по гащи и изтъркана жълта тениска. Другият спеше в зелена униформа, прилична на тези от снимките на бойците от ВМС от корейската война.
Пъхнах се с вдигнат пистолет и приятно насочен мерник. Това е то, приятели — цялата болка да стигнеш дотук; мокрото, студът, нежеланото присъствие на мистър Мърфи — но то вече нямаше никакво значение. Защо? Защото е време за представлението, дами и госпожи.
Може би защото мръднах или пък защото онзи зад компютъра беше от хората с шесто чувство, но ме усети и се изви в стола си. Посегна към нещо на масата.
В подобни ситуации времето замръзва — за участващия всичко се извършва в забавен кадър (в случая — забавен кадър с китайски оператор); почти както при серийните фотографии. И все пак нещата стават с такава шибана скорост, че нямаш време да мислиш. Просто реагираш и действаш.
Не чаках и милисекунда — прицелих се и стрелях. Ударих го с три от безименните високоударни разпръсващи се куршуми в главата преди още да протегне достатъчно ръка. Падна като ритнат от муле. Удари се в пода по лице — по остатъка от лицето си искам да кажа, — при което изтропа по клавишите и събори онова, към което посягаше — малък полуавтоматичен пистолет.
Един долу. Продължих да се движа, като скъсявах разстоянието между себе си и заплахи Две и Три. Никога не спирайте; никога не отстъпвайте пространство. Не позволявайте никакво предимство на противника. Сега те се раздвижиха, преминаваха от сън към събудено състояние от странните звуци.
Човек може да спи в почти всички условия, ако е привикнал. Влакове, преминаващи до прозореца на спалнята, лаещи кучета, всичко — ако се случва редовно, защото мозъкът ви се програмира. По тази причина хора, които проспиват цели урагани, чуват крадците в къщата си, защото в подсъзнанието им звуците от взломаджиите са различни от тези на пианото.
Та какво стана? Заплахи две и три се изправиха от леглата си, сякаш ударени с електрически ток. Трябваше да видите как зяпаха с отворена уста. Е, може да не съм изглеждал особено приятно — от сцепената ми устна течеше кръв и попиваше в „балаклавата“. Изцяло в черен тоалет sans перли, с пистолет MP-5, насочен и готов да стреля-стреля-стреля.
Легло отляво — изтърколи се на пода. Видях къде отива: към стола с кожена облегалка, където висеше колан с пистолет. Приковах го с два залпа от по три куршума и той спря да се движи. Сега мръдна човекът на дясното легло, онзи със зелените като повръщано дрехи. Протягаше ръка към нещо, забито над него.
Трябваше да го спра бързо. Фиксирах гръдния му кош в прицела за нощно виждане марка „Триджикон“ и изстисках един залп от три куршума.