Усещах как гарантираните ми срещу замъгляване бойни очила марка „Боле“ се заскрежават отвън, което щеше да попречи да открия щуцера за кислород пред носа си — ако в черната тъмнина можех да забележа каквото и да е. Открих го опипом като слепец, по метода Брайл, погалих дюзата, наврях я sans4 полова предигра в женския щуцер и (за разлика от президента) поех дъх с пълна сила.
Нищо. Засмуках отново. Nada.5 Опитах трети път. Bupkis.6 Точно този кислороден кран не работеше. На липсата на O2 на височина девет хиляди и триста метра се гледа, разбира се, навъсено във всеки един от военните полеви наръчници и инструкции, а да не говорим за дългия личен списък в словашкия ми мозък с нещата, които може или не може да се правят.
Затова с усилие тръгнах в тъмното към кърмата, намерих втора дюза и бързо ги смених. Разбира се, и тази беше осрана. В този момент установих, че моето старо и вечно присъстващо отмъщение мистър Мърфи, известен със своя закон, се е промъкнал да се вози с нас.
Рязко измъкнах щуцера от тръбата и го наврях в кислородната бутилка, закачена с ремък през гърдите ми заедно с компаса, дигиталния часовник с голям циферблат, позициониращото устройство „Магелан“ и подсигурен срещу подслушване радиотелефон. Поех дъх и получих като възнаграждение пълни гърди кислород. Е, поне щях да дишам, когато скоча от рампата. Разбира се, след това нещата може да се позатегнат. В бутилката на гърдите ми имаше въздух за двадесет минути. Скачахме от девет хиляди и триста метра. Прогнозираната скорост на спускане предвид температурата на въздуха, напречните ветрове, влажността и товара беше 9,5 метра в секунда. Човек се нуждае от кислород, докато слезе под три хиляди метра. Е, тук ставаше дума за война, а при война можехме да минем и с таван от три хиляди и петстотин метра.
Добре, вие правете сметките. Девет хиляди и триста метра разделено на 9,5 метра в секунда ни дава приблизително 978 секунди (говоря бързо, защото трябва да си пестя кислорода), което, разделено на шестдесет, става малко повече от шестнадесет минути въздух. Затова, ако скочим през следващите три минути, ще бъда супер. Ако не? Sayonara7, Дики — щеше да дойде царството на хипоксията.
Казвате, че не сте чували за хипоксията? Е, дайте да обясня. Това състояние е проява на белодробна недостатъчност, което е скъпият начин да кажеш, че кръвта не получава достатъчно кислород. Проявленията включват церебрална вазодилация и изменения в сензорума, вариращи от объркване до наркоза. На простия английски, който аз разбирам, това многосричково суфле означава, че ако скоча от прекалено високо, няма да получавам достатъчно кислород в мозъка си (това е церебралната вазодилация) и мога да изпитам (ето къде идват сензорумите): объркване, сънливост, забавени реакции, загуба на контрол над мускулите, замъглено зрение и объркан мисловен процес, почти като при напиване. Резултат: ако нещо се обърка, може да се претрепя, защото времето ми за реакция и механизмите за възприятие няма да са наред. А това не е предпочитано състояние за стария свиреп воин.
Арч включи аварийното осветление в багажния отсек и изведнъж всичко се окъпа в тъмночервено. Тази вечер осем души щяхме да изпълним десант от тип СГРОП — това е скок от голяма височина с ранно отваряне на парашута, — започвайки с онзи гореупоменат полет с парашутите в продължение на тридесет мили, последвано от возене в лодка в разстояние на десет мили. И всичко това представляваше лесната част. Защото, след като стигнем там (а знаем, че стигането дотам е само половината кеф), ще получим втората част от кефенето. Там означаваше щурмуване на кораб с екипаж, подсилен от zhongdui — китайските морски командоси-разузнавачи, — които според догадките в разузнавателните доклади бяха обучени почти толкова добре, колкото и ние. Жондуи или не, щяхме да превземем кораба и да го изпратим на дъното, преди да известят на външния свят, че са нападнати.
Не че всяко от горните действия би представлявало проблем. Не и с веселата банда от скокливи стрелци и плячкаджии, които водех със себе си. Тази вечер пътувах с Воини. Ето там Дюи Пачия крак обвиваше за втори път руско тиксо около чантичката за пълнители, за да не се отвори посред въздуха и да го остави sans муниции за заглушения му автомат „Хеклер и Кох“, закрепен към гърдите. Непосредствено вляво от него Шепард Алигатора проверяваше тиксото, омотано около горната част на тактическите обувки „Адидас“ GSG-9. Сътресението от скока от самолета може да отнесе обувките ви за миг. Това не е хубаво, когато околната температура е под нулата. Загубете си обувката по този начин и ще играете на измръзнипръстче.