Придвижихме се към кърмата, докато стигнахме до пантите на рампата. Там командирът на екипажа сигнализира да спрем. Погледнах надолу. Не се виждаше нищо — само черна тъмнина. Вдигнах поглед и се огледах — видях някакво съзвездие в безлунната нощ. Южния кръст? Кой знае? Не и аз.
В този момент се включиха две зелени лампи и мигнаха два пъти. Прокарах дясната си ръка през гърло. Хората от екипажа кимнаха и откачиха обезопасителните въжета. С цяла тежест тласнах лодката, изкрещях „Давай, Силвър“14, последвано от сърцато „да ви го начукам“, и се изтърколих б-а-в-н-о към бездната, метнах един среден пръст към командира на екипажа и се изтърсих от рампата, дърпан от тежкия товар.
Обикновено обичам да се превъртя и да гледам как самолетът над мен изчезва. Но тази вечер това не беше възможно — скачането, докато съм завързан към лодката, означаваше статично отваряне на парашута, което ще рече, че въжето е свързано към самолета, и се опъна почти веднага. Една невидима ръка на великан ме сграбчи за топките и ме прасна силно в рамата на лодката, след това ме хвана за шлема, опита се да извърти главата ми на пълни триста и шестдесет градуса, сякаш съм нещо от филма „Заклинателят“, отказа се и накрая ме прасна в лодката половин дузина пъти, просто за да се чувствам МЖ — много жив. След това всичко свърши така внезапно, както беше започнало, лодката увисна под мен и спускането се успокои.
Извадих от джоба на гърдите си минифенерче с червено стъкло, стегнах връвта му около китката си и проверих дали въжетата на парашута не са се оплели. Преброих клетките — тринадесет. Парашутът се намираше в идеално състояние — като по учебниците. Посоката според компаса беше север-североизток. Отпуснах част от тялото си върху въжето за управление и завих парашута на дванадесет градуса надясно, насочвайки се заедно с лодката право на север. Надморската височина беше към девет хиляди метра и спадаше. Дочух шумолене около себе си и се огледах за останалите седем купола. Nada. Е — това не трябваше да ме притеснява. В края на краищата те скачаха с черни парашути и без светлини.
Освен това всеки от хората с мен беше правил стотици скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута. Знаеха, че трябва да се водят по инфрачервените стробоскопни лампи, завързани за глезените ми. А ако лампите не се виждат или ако изгорят, всеки имаше апарат за насочване „Магелан“ на гърдите си. И ако и магеланите им да се осеряха, щеше да се наложи да плуват много, много дълго време.
Но случаят не изискваше размисли за провал. Всъщност провалът е дума, която не признавам. Аз се справям с живота си и с мисиите си само по един начин: нападам, нападам, нападам.
И така, наведох глава назад и погледнах към звездите. Има моменти, когато да си воин е нещо идеално — и този беше такъв. Повярвайте ми, малко са изживяванията, които вълнуват, зареждат с енергия или ободряват така, както скачането от напълно изправен самолет от изключителна височина, за да се започне мисия, която изисква напъване на физическите, умствени и оперативни способности отвъд стоте процента.
А тази „мисия невъзможна“ със сигурност щеше да напъне оперативните ни способности. Натоварени бяхме от силните на деня (в случая Белия дом) да изпълним един недоловимо тих компонент на националната политика. Тъй като имам няколко минутки, позволете да ви поднеса малко предистория.
Според мъдреците във Вашингтон, които отговаряха за нещата, в наши дни е съществено важно да поддържаме отношенията си с Китай открити, на горната палуба. Първо, Китай има потенциала да се превърне в суперсила, а със суперсилите се играе на политика по-различно, отколкото с другите страни. Има икономически фактор. Вижте, Китай е един от най-големите ни задморски търговски партньори. За нефтените фирми, чиито инвестиции в Китай възлизат на милиарди долари, за американските телекомуникационни корпорации, където десетки хиляди работни места зависят от възможността да продават на китайците, за производителите на заводско оборудване, които се надяват да модернизират китайските заводи, та дори и за търговците на играчки, които купуват там стоки на ниски цени и ги продават тук за огромни суми. Китай е важен за американската икономика. Колко важен? Търговският ни дефицит с Китай през миналата година надхвърляше петдесет милиарда доларончета. Това прави китайците много важни.
А, разбира се, има я и съставката лукавство. По време на студената война чрез Китай държахме Съветите в напрежение. Това беше и една от основните причини Ричард Никсън да възобнови отношенията с Пекин през 1972 г. Ако Съветите трябваше да държат едномилионна войска на границата с Манджурия, това означаваше един милион по-малко противници за НАТО и Запада. Днес може и да няма Съветски съюз. О, руснаците още искат да разширят своята сфера на влияние и един от най-прагматичните начини да ги задържаме, е да използваме китайския коз. В наши дни обаче Пекин — вече го наричаме Бейджин — представлява много по-трудна и непредсказуема карта.