На подмолно ниво обаче съм щастлив да съобщя, че не всеки в администрацията заема същата поза като кутре с разголен тумбак и четирите лапи във въздуха, към което нашата държавна секретарка, директорът на ЦРУ и съветникът по националната сигурност, изглежда, се адаптират толкова редовно.
Отишли бяха три седмици или повече, но президентът най-после беше убеден (сплашен е навярно по-точната дума, но аз не съм присъствал) от председателя на Комитета на началник-щабовете и министъра на отбраната, че Пекин не може да бъде оставен да действа безнаказано особено когато продава оръжия за масово унищожение на страни, които спонсорират тероризма, насочен срещу Съединените щати.
Разбира се, след грижливо прескачане на Държавния департамент, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност министърът на отбраната убедил президента да подпише директива за националната сигурност, която разрешава тайни военни действия, ако може да се докаже безпогрешно, че китайците нарушават договора за неразпространение на ядрени оръжия. Министърът казал, дипломацията може да си продължи без проблеми дори ако се изпълняват тайни действия, защото така Държавният департамент, ЦРУ, а даже и Агенцията за националната сигурност не носят отговорност. Президентът все още може да провежда по график срещите си на високо равнище с китайците — с топла усмивка и сладникаво поведение на официалните вечери, но все пак да им даде да разберат, че няма да се оставим да ни разиграват.
Точно тук се намесвах аз. Както знаете, преди пет месеца председателят на Комитета на началник-щабовете, четиризвезден армейски генерал и истински водач на предна линия на име Крокър, ме беше назначил към кабинета си като СТН — това е Собствен Тюлен за Нападения. Изпрати ме да гоня тълпа боклуци в Москва и Близкия изток (всичко по този въпрос можете да прочетете в „Свирепия 6: Код «Злато»“).
Сега отключваха клетката ми още веднъж. Уговорката беше проста: преди около шест седмици се разбра, че разузнавателен спътник „Форте“ засякъл пратка, навярно с компоненти за ядрени ракети. Проследил я в дълга, криволичеща одисея от едно място дълбоко във вътрешността на Китай до китайския бряг. Там в продължение на две седмици компонентите се местели през нередовни интервали от склад в склад — изглежда, китайците подозираха за наблюдението и се опитваха да го объркат чрез вариант на играта „тука има, тука — не“. Както и да е, накрая компонентите били натоварени на кораб на име „Принцесата на Нантон“, закотвен в пристанището в Шанхай. Съдът бе отплавал, преди оценката от спътника да се потвърди от агенти.
Но Съединените щати знаеха със сигурност, че корабът не е търговски. Този факт беше определен от СИГРАЗ (СИГнализационно РАЗузнаване) на Агенцията за национална сигурност, която следеше радиопредаванията му на къси вълни, както и от ЕЛРАЗ (ЕЛектронно РАЗузнаване), а и ТЕХРАЗ (ТЕХническо РАЗузнаване). И знаехме, че прави редица спирки по цялото тихоокеанско крайбрежие — от Пусан, Южна Корея, чак до Карачи, Пакистан. Допълнителните разследвания от Агенция Безименна, Разузнавателната агенция по отбраната и няколко други групи, които само ако спомена, ще ида в затвора за десет години, потвърдиха БНС — това е Без Никакво Съмнение, — че „Принцесата на Нантон“ е всъщност военен кораб с екипаж от китайските военноморските сили, подкрепен от военноморски десантници жондуи, и следователно законна цел за искрено вашия аз.
Тъй като с председателя Крокър не само сме на малки имена (той ме нарича Дик, а аз него — генерале), но гледаме на света по еднакъв начин, като се стигне до предприемане на действия, той беше поискал да съставя план за тактически действия, от които корабът и ядрената му пратка да изчезнат, но без да давам абсолютно никаква възможност на китайците да обвинят Съединените щати.
Шест часа след това искане се бях явил в неговия кабинет с проста като ЦЕЛУВКА (ЦЕЛта е лекотата Умнико Важен) операция, точно по мой вкус. Щях да взема малка група мъже, да нападна тайно „Принцесата на Нантон“ в самотен район по пътя й от Джакарта за Сингапур и да я изпратя на дъното заедно с товара й.
А китайците? О, те може и да имат някои съмнения. Но нямаше да оставя никакви следи, свързващи САЩ със случката в Южнокитайско море. В края на краищата корабните маршрути между Джакарта и Сингапур са известни със своите пирати. Водите са пълни с акули. Известни са случаи на изчезване на кораби без следа. Безследното изчезване дава възможност за отричане на вината.