Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия II
Червената клетка
Още веднъж на стрелците.
И на Евърет Е. Барет и Рой Х. Боъм, двама стари водолази, които винаги са били пример за воденето отпред и единството на групата.
Кой път следва воинът? Воинът следва пътя на смъртта.
Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.
Ще се отнасям с теб като с всички останали — като с боклуци.
Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб — така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.
Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.
И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко както трябва.
Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.
Прави нещата просто, глупако.
Никога не си въобразявай.
И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.
Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: Няма правила — побеждавай на всяка цена.
За да се избегне компрометирането на специални операции, източници и методи, някои имена, местоположения и периоди от време са променени и са измислени нови места и тактически ситуации. Всяка прилика с живи или мъртви лица е напълно случайна. Не са спазени и подробности и хронологически последователности, за да не бъдат издадени начините за водене на съвременната война със специални методи.
Част първа
Ситуацията е нормална. Всичко е осрано
Глава първа
Голямата сива цистерна за авиационно гориво с червени и черни обозначения намали до около пет километра в час заради „лежащия полицай“1 на шестдесетина метра от мястото, където се спотайвах. Превключи на по-ниска скорост и ос след ос, ос след ос с трясък и усърдие преодоля препятствието. Продължи да лази край високата пет метра ограда, по която течеше ток, и стигна до неохранявания портал. Там спря, докато шофьорът протегне ръка, пъхне пропуска и набере кода, за да премине през бариерата с електронно управление, която издържаше удар до десет тона, а после тръгна към най-близката рампа до писта ЗЗ-В.
Беше мой ред. Изтърколих се от канала като истински нинджа и пропълзях под лявата страна на камиона, възползвайки се от сянката, за да остана невидим за наблюдателните камери. Пъхнах се между двете задни оси, изтеглих се по острата и омазана с грес рама покрай теглича на ремаркето и се свих зад кабината.
Готово. Детска игра. Погледнах часовника си. Беше 1,40. Движех се точно по разписание. Направих бърза проверка. Джобовете на черната ми здрава униформа съдържаха клещи за рязане на огради, хирургическа лента и найлонови въжета за усмиряване и затваряне устата на заложници. В якето си носех дванадесет шперца, две кутии водоустойчив кибрит, петнадесет метра бавно горящ фитил, както и пет детонатора с часовников механизъм, поставени на сухо в завързани презервативи. В малката раница имах шест импровизирани експлозивни устройства — бомби, които привличат вниманието, без да причиняват трайни щети, както и комплект дрехи за преобличане, ако искам да заприличам на обикновен цивилен.
В лявата ми обувка „Гортекс“ от черна кожа и плат лежеше малък кинжал в ножницата си. Ножовете за мен са като кредитните карти на „Американ експрес“ — никога не излизам без тях. В дясната си обувка имах обвита в кожа оловна палка, ако се наложи да протегна ръка и да смажа някого. Лицето ми беше намазано с нощна черна камуфлажна боя, а дългата ми до раменете коса бе прибрана на опашка. Бях си сложил и скиорска шапка, която се развиваше и ставаше на качулка.
Бях мокър, измръзнал, а ставите ми — вдървени като оная работа на деветнадесетгодишно хлапе. Гушех се в проклетата канавка вече три часа и гледах автомобилите, наблюдавах как двете телевизионни камери върху шестметровите колове кръстосват зоната между портала и рампата, отбелязвах си през колко време синьо-белите коли на охраната преминават край мен. Наведох очи и видях, че съм закачил китката си на нещо остро по пътя между канавката и камиона. Беше се отворила петсантиметрова рана. Превързах се с една от трите тъмносини кърпички, които имах в джоба си. По дяволите. Това не е начин да си вадиш хляба.