— Сериозен проблем ли са наркотиците?
— Расте. Показателно е за това, което става тук. Е, да си призная, Дик, ние губим облика си и се превръщаме в поредната западна нация с всички свързани с това проблеми — наркотици, социални помощи, всичко.
— По дяволите, То Шо, не си ли прекалено сприхав само заради няколко места за бърза закуска и няколко компактдиска със записи на Елвис?
— Не става дума просто за „Макдоналдс“ на площад „Гинза“ или „Дисниленд“ в „Нарита“. Или пък за рокендрола, дънките „Левис“ или клубовете на 50-те години. Нещата са по-сложни. И опасни.
— Е, То Шо, изпадаш в крайност.
— Може би е време да станем малко крайни. Виж какво, Дик, дълги години сме били изолирани, самостоятелни, монолитни. Сега сме една космополитна свръхсила, а аз не съм сигурен, че това е добре. Японското общество е като гъба, която е попила малко повече от лошото.
— Не само у вас е така.
— Да, но аз се тревожа за Япония.
— Точно ти си доста западна личност.
— Вярно е. Но съм закърмен с класическата японска култура. Имам втора магистърска титла по японска философия и история от университета в Киото. Два пъти седмично изучавам кендо — изкуството на сабята — и други класически бойни изкуства. Тези неща промениха светогледа ми. В някои отношения ние трябва да бъдем като Запада — например в моята работа. Но в други — не. Всъщност трябва да върнем часовника с няколко години назад.
И всичко това от випускник на Нотр Дам, който обичаше бира „Куърс Лайт“? Бях смаян:
— То Шо…
— Дори тук, в моя отдел, нещата са други. Хората ми работят по дванадесет часа шест дни в седмицата. А според правителството трябва да им дам по два почивни дни всяка седмица и да работят само по десет часа дневно.
За мен и това беше робия.
— Какво му е лошото на това работно време?
— Те ще загубят своята японска същност — тъжно каза То Шо.
— Своята какво?
— Своята японска същност. Душевността си. Онова, което ни прави по-различни от останалите.
— То Шо…
— Ти си гайджин — прекъсна ме той с тъжна усмивка, — която хвърляше сянка върху лицето му. — Не можеш да разбереш. — Докосна сърцето си. — То е тук. Тук е ключът към душите ни. — Лицето му се превърна в маска, зад която не исках да надниквам.
— Както кажеш — отговорих.
Облакът се разсея.
— Добре — обади се То Шо. — Кажи ми какво искаш да правиш в „Нарита“. Ще вземем кола и ще се забавляваме.
Вместо кола взехме супа с фиде в едно семейно ресторантче на ъгъла на полицията. Изсърбахме по една ситна паничка супа, деликатно подправена с чесън и малко соя. Щях да поръчам втора, но мама сан зад бара вече бе наляла чая. Отбихме се за малко до хотела, за да взема някои неща, а след това се отправихме към станцията „Уено“, за да се качим на експреса „Кейсей“ за летището. Японските влакове са бързи, чисти и — като се има предвид колко струва едно такси до „Нарита“ — евтини. Платихме хиляда шестстотин и петдесет йени за билет — малко повече от тринадесет долара. Кимнах към входа за експреса. То Шо поклати глава. Разбираше. Багажите се проверяваха, но не съвсем щателно.
Това беше повод да си припомня една от най-големите слабости на пътническите кораби — не преглеждаха багажите на борда. Дори да сложиш мина в куфара си, никой няма да я открие, докато не стане твърде късно. Същото беше и във влака. Правеше се проверка на багажа, но тя беше повърхностна. Записах си това в тефтерчето, което носех в джоба на якето си.
Разходихме се из шестте вагона на влака, но през повечето време с долепен нос до прозореца гледах към нескончаемия мегаполис, наречен Голямо Токио, който летеше покрай мен с 60 мили в час. Пристигнахме в „Нарита“ тридесет секунди преди обявеното по разписание време.
Тук се разделихме с То Шо. Той щеше да наблюдава, докато аз щях да се заема с истинското зяпане и промъкване. Така щеше да има възможност да види как нихонджин — японците — реагират на този едър, грозен и брадат гайджин.
Веднага разбрахме, че тук не ни очакват добри новини. Ето ме с пистолет с резервен пълнител и куфар, натъпкан с експлозиви. Но, изглежда, защото съм кръглоок, полицаят под наем ми кимна приятелски и ми махна с ръка да минавам през бариерата към автобусите, с които пътниците отиваха до главния терминал в другия край на летището. Слаб две на този човек.
Полицаят на портала също получи двойка — махна ми да минавам, въпреки че претърсваше японците. Видях как по лицето на То Шо се изписа отвращение. Повече от очевидно беше, че независимо от всичките подсещания за идването ми, а да не говорим за импровизираните експлозивни устройства, които оставих след себе си предната вечер, персоналът от охраната все още не схващаше положението.