Оставих куфара си до едни кофи за боклук и отидох до телефоните на пет метра от него. Ще се опита ли някой да го открадне? Ще направи ли впечатление на полицаите под наем? И на двата въпроса — отрицателни отговори. Десет минути по-късно взех куфара и продължих.
Преди да дойда на летище „Нарита“, имах информация, че то се охранява от петстотин души по двадесет и четири часа в денонощието. Нима всички те спяха? Щом като присъствието ми не погъделичка ничии сетива, значи спяха. Отношението им беше лошо — пренебрежително и самодоволно.
Нормално за директори на охраната — обикновено бивши полицаи или, с други думи, тесногъзи, сковани, тъпи бюрократи. Те пък наемат на работа идиоти, съгласни да работят за минимална надница, и изобщо не си правят труд да ги обучат както трябва.
Какво доказателство имам ли? Представям на вашето внимание, господин съдия, списък с отвлечени или взривени самолети, дълъг колкото осемдесет и седем сантиметровата ми ръка, започващ с ТУА 847 и „ПанАм“ 103. Може би терористите щяха да бъдат спрени, ако по авиолиниите и летищата имаше по-добра охрана.
Само две авиокомпании — „Ел Ал“18 и „Суисер“19 — непрекъснато обучават и изпитват персонала от охраната си. През последните години броят на отвлечените самолети от тези компании е нула.
И тук урокът свършва.
Не е необходимо да ви обяснявам, че куфарът с бомбите все още беше непокътнат. Какво да го правя? Можех да го поставя в гардеробната и да оставя часовникът да го взриви от само себе си. Или пък да действам по-изтънчено — да използвам запалително приспособление с дистанционно управление ида предизвикам жертви в мъжката тоалетна или в някой от многото барове и ресторанти на мецанина.
Въпреки полицаите, тайните агенти, войниците от японските отбранителни сили и охраняваните пропуски аз се мотаех наоколо с пистолет на кръста. „Нарита“ се нуждаеше от метални детектори на всички предни врати. Ние с То Шо знаехме, че това едва ли ще стане.
Но за момента не то беше най-важното. Трябваше да решим къде да оставим куфара с бомбата така, че да нанесем най-големи щети.
Събрахме се и отидохме в един бар, където поръчах две напитки „Кирин“.
— Време е да сложим някъде тази малка играчка — казах. — Имаш ли идея?
— Ти какво мислиш?
Предложих зоната за получаване на багажа.
— Прекалено открито е — отговори То Шо. Отхвърли и гардероба и съблекалните.
— Какво ще кажеш да ги ударим така явно, че изобщо да не разберат какво става?
— А?
— Мисля за един полицай под наем.
— Страхотно. Краставици на краставичар. — То Шо се изсмя силно.
Да, идеята беше страхотна. Поиграх си с часовника, докато си сръбвахме напитките, а след това занесох куфара — заедно с импровизираните димни бомби и часовника, нагласен за двадесет и пет минути — до стаята на ръководителя на полицаите под наем. Почуках. Никакъв отговор. Влязох.
— Ало?
Никой не отговори. Огледах стаята. Беше празна. Естествено — в края на краищата вратата бе отворена.
Видях снимката си на едно табло за съобщения, а под нея бележка, надраскана на японски. Някой беше оставил портфейла си на бюрото. Прибрах го в джоба си. След това пъхнах куфара до бюрото. Всичко бе толкова просто. Точно като навремето, през шестдесетте, когато бях водолаз и провеждахме така наречените учения „Зулу 5 Оскар“ или 3/5/О на пристанището в Норфолк.
3/5/0 бяха упражнения по бягство от плен, по време на които водолази като мен се опитваха да закачат мини по дъната на кораби, докато екипажите им се опитваха да ни заловят на flagrante delicto20, или още известно като прекъснато сношение. Колкото и да се стараеха, никога не ни хващаха. Защо? Защото офицерите, точно както и отговорниците за охраната в „Нарита“, бяха идиоти. Те крещяха и викаха, но никога не предоставяха истински стимули на хората си (например двадесет и четири часов отпуск) да ни хванат.
Тук, в „Нарита“, нещата изглеждаха както в Норфолк преди тридесет години. Офицерите не мотивираха срочно служещите и това си личеше. Искате пример? Добре. Сигурността ви зависи от хората от охраната, които обслужват детекторите за метал и рентгеновите машини, нали така? Добре. А колко им плащат на тези хора? Минимална заплата.
В такъв случай как можете да ги мотивирате? Аз бих им дал една голяма, тлъста премия за всяка заловена контрабандна стока. Но за повечето авиокомпании това разрешение е твърде просто. Те викат и крещят. Е, в резултат на хората от охраната не им пука на ръждивата пишка дали аз нося дипломатическо куфарче, пълно с хартия, или диплонападателно куфарче, пълно с гранати.