Включих часовниковия механизъм и затворих куфара. Е, може това да им послужи като урок. Майната ви, задници такива.
След по-малко от две минути се върнах в бара. Дадох портфейла на То Шо, пресуших бирата си и се изправих. — Време е да започна тараша. Пази ми мястото.
Докато То Шо гледаше, аз отключих една брава и слязох два етажа по-надолу в магазина. Вдясно от мен се намираше рампата, идваща от товаро-разтоварната платформа. Камионите преминаваха по нея и доставяха товара си. Встрани се виждаха и две врати за асансьор — и те не се заключваха. Това означаваше, че всеки може да се качи. Надолу по коридора от лявата ми страна се виждаха карантинната зона и съблекалнята за работниците.
Главните кухни се намираха точно срещу мен. До тях се стигаше през две пневматични врати. Бутнах едната и влязох. Удари ме струя студен въздух. Температурата сигурно беше с двадесет и пет градуса по-ниска. Ако не друго, то тук поне няма салмонела. Навсякъде имаше бели плочки и ярко флуоресцентно осветление със зеленикав оттенък. Напомняше ми кухнята на затвора в Питърсбърг. Е, време беше да започна да шетам. Тръгнах към големите хладилни шкафове, където възнамерявах да оставя лепенката си с надпис „Марчинко терористът ви пожелава приятен ден“, но един готвач, наподобяващ борец сумо, с бяла престилка и готварска шапка, ме спря, преди да направя и две крачки. Носеше сатър от свръхголемите номера.
— Сумимасен?
— Моля?
— Уакаримасу канихонго21?
— Ейго… английски — казах, — не японски.
— Не може влиза тука — неумолимо каза Сумо. — Не може влиза тука.
Време беше да се хвърли малко прах в очите. Поклоних се. — Казвам се Марчинко — започнах. — Американски журналист съм и пиша книга за приготвянето на храна за авиолиниите в Япония.
— Ооо.
— Хай. (Да.)
— Ооо.
— Бихте ли ми показали мястото? Ще ми се да разгледам. Вчера посетих „Ханеда“. — Това беше другото токийско летище — по-малко и много по-близо до града.
Сумо поклати глава и обясни на накъсан английски език, че за да разгледам магазията, трябва да говоря с ръководството на летището. Освен това ми обясни, че ще се нуждая от здравно удостоверение.
— Заразяване много лесно в противен случай.
Заведе ме обратно до стълбите и отвори вратата. Чух как заключи два пъти след мен. Този човек ще получи шестица в доклада ми.
Върнах се в бара на чакалнята. То Шо се беше преместил на два стола, откъдето се виждаше по-добре стаята на охраната.
Погледна часовника си.
— Скоро трябва да гръмне.
Три минути по-късно дочухме приглушен гръм, вратата се отвори рязко и видяхме гъст жълт дим. Шестима полицаи под наем изпълзяха, кашляйки, в претъпканата чакалня. Нададоха викове и крясъци, а след няколко минути полицаи, войници и хора от охраната се надвикваха и се опитваха да разберат какво, по дяволите, се е случило с тях и кой е виновен.
След малко двама души със сини униформи, кислородни апарати на гърбовете си и пожарогасители в ръце си пробиха път през тълпата и влязоха в стаята. То Шо се засмя на бъркотията в залата.
— Какво осиране!
Тършувахме и вилняхме още час. Независимо че летището бе вдигнато по тревога, на нас ни беше абсурдно лесно да проникнем в така наречените „сигурни“ зони. След моя доклад щяха да падат глави.
Двамата с То Шо взехме влака за града. Искаше да прекараме останалата част от деня в любимите му барове, но аз го убедих да ме остави и хванах такси до хотел „Окура“, взех душ, за да събера мислите си, а после написах друга дълга телеграма до О’Баниън. Към пет часа се замъкнах в бара-градина, където седях, наблюдавах залеза и пиех своя „Бомбай“. Седях до седем и половина, когато ме заговори нещо дребно, хубаво, русокосо и австралийско. Не знам точно защо, но австралийките просто ме обожават. Може би заради начина, по който казвам Шийла22. Може би смятат, че приличам на коала. Може би им напомням за дома. Или пък всичко е от обещанията, които давам. Както и да е, половин час по-късно вече бяхме в моята голяма японска вана с тройна доза саке, донесена от бара, а аз щурмувах планината Сурибачи23 и крещях „Банзай!“
В 0,00 часа — или за вас цивилните, в малките часове, когато ви се ходи по малка нужда, — след като бях изпуснал налягането, отново се намирах в любимата си канавка, облечен в любимите си черни дрехи, измръзнал и мокър, чаках и гледах.
23
Планина на остров Иво Джима, където САЩ побеждават японците през Втората световна война. — Б.пр.