— Опитай.
— Дадено. Обади се по-късно и ще ти дам нови сведения.
— Бъди благословен, сине мой. — Обещах му, че като се върна във Вашингтон, ще му купя собствена пивоварна. Уондър отговори, че ще държи да изпълня обещанието си.
Затвори телефона. Много исках да намеря кораба и ракетите. Не ми липсваше собствено оръжие. В чантата си носех видеокасета със запис на Бренекето и японците от „Мацуко“, а в джоба — диска на Грант Грифит. Във Вашингтон разполагах с папките с досието на Пинки от Следствената служба. Взети заедно, те се превръщаха в достатъчно доказателство за сериозна конспирация, която се простира чак до сърцето на Военноморските сили. Но доказателството не беше издържано от всички страни. За да стане, трябваше да намеря откраднатите ракети на „Акита Мару“. Тогава щях да имам всичко необходимо и да направя собствено изложение пред командващия Военноморските сили. Оставаше половин час до срещата с другите. Докато Гадния натискаше газта, аз обмислях положението и се чудех защо, по дяволите, Грант Грифит трябва да качи ракетите на танкера, след като е толкова лесно да ги сложи в един самолет и да ги закара.
Установих, че отговорът е свързан с технологиите. В този така наречен нов световен ред правителствените агенции бяха станали далеч по-способни при надушването на контрабандата на забранени материали като експлозиви или ядрени ракети. Като в „Нарита“ например, където бяха монтирани най-нови сензорни устройства, всички големи летища по Западния бряг имаха апаратура от последно поколение за засичане на експлозиви и ядрени материали и за опазване на товарите.
Грант Грифит не беше от хората, които поемат рискове. Беше чел доклада ми за „Нарита“, в който се посочваше единственото добро нещо в охраната на летището — модерните засичащи устройства. Следователно по никакъв начин нямаше да рискува с няколко откраднати ракети „Томахоук“ — нямаше да ги допусне близо до летището.
Щеше да ги придвижи с кораб. По-бавно, но пък сигурно.
Пристигнахме в 21,30 ч. Момчетата вече седяха на покритите с роса пейки за пикник, пиеха студена бира „Куърс“ и хапваха сандвичи. По време на пътуването имах доста време да мисля и споделих мъдрите си идеи с момчетата.
Казах им, че според мен са ни прецакали от самото начало. Всички операции, на които ни бяха изпращали — в Щаба на Военноморските сили, Сийл Бийч и Северна Корея, — са били измама, за да ни прецакат. Ние бяхме задниците, които използваха за отвличане вниманието на врага, докато големите движения по фланга се извършваха на много мили от нас. Както Норман Шварцкопф Буреносния направи по време на „Пустинна буря“. А каква беше истинската цел? Много проста — като „ЦЕЛУВКА“. Грант Грифит и приятелите му продаваха ядрени ракети от Съединените щати необезпокоявани.
— На севернокорейците ли? — попита Пачия крак.
Бях мислил и над този въпрос. Отговорих му, че кимчиядците служат просто като параван. Така, докато нашето военно разузнаване се занимаваше с ония от Понгянг, той пращаше стоката в Япония.
Япония?
Да, Япония. Вероятно до оня задник фашист, дето ръководи „Мацуко“. Оня, за когото ми разказа То Шо. Хидео Икигами.
И познайте какво стана? Планът им беше успял. Бях играл точно по гайдата им. Защо? Отговорих, че е така, защото съм задник с егоцентрично мислене и понякога заради едно дърво не виждам гората. Защото често пъти отношението ми към системата се свеждаше до „Спрете ме или отново ще убивам!“ А това означава, че ще се опитвам да я прецаквам при всеки удобен случай, дори и да нямам интерес да го правя.
По дяволите, Пинки и Грифит знаеха какво е отношението ми към Военноморските сили. Знаеха как ще реагирам за „Червената клетка“. И аз бях постъпил точно така, както очакваха: проведох няколко операции „Ако няма други указания“, за да покажа на света — света на Военноморските сили, — че все още съм оня побойник и неуправляем особняк, който по навик се плези на командната верига.
Допих бирата и смачках кутията. Нещата не бяха никак добри.
— По дяволите — казах. — Точно това са искали от мен, мамицата им.
Запитах се риторично какви са последствията от това, че бях играл по свирката им. Най-важното беше, че загубих двама от хората си. Уинкин и Блинкин умряха по моя вина и това щеше да ми тежи цял живот. Освен това се бяхме озовали в сегашното положение — изменници без приятели. Бегълци. Кандидати за военен съд. А през това време Грант Грифит и приятелите му товареха ядрените си ракети на кораб и плаваха към изгряващото слънце, или по-точно към страната на изгряващото слънце.