Правилата на Военноморските сили за правата на командира са уникални. Когато човек поеме командването, то е докрай. Отговорен е за хората си. Във всяко отношение. За безопасността им, доброто им състояние, за изправността на оборудването, за морала им, за предпазването им от ненужен тормоз от страна на системата. Аз бях излъгал хората си. Бях останал сляп за очевидни неща. Това ме правеше недостоен за тях.
Казах им, че е време да се спасяват сами. Аз щях да посрещна удара, защото бях виновен. Отговорността беше моя.
— Не ви заповядвам да се върнете във Вашингтон — казах им, — но ви го препоръчвам.
— Мамицата му, капитане… — Нод стовари бирата си на масата. Аз съм още нов тук, но ми се струва, че ако трябва да горим, ще горим заедно.
— Точно така — обади се Пачия крак.
— Гледай, капитане — каза ми Пик, — ние сме бойна група, а бойните групи остават заедно.
— Добре — присъедини се Малката бира. — Значи онези задници те изиграха. Но важното е, че ти мислеше за нас. Мама му стара, капитане, никой не е мислил да защитава задниците ни от години насам. Докато се върна ти.
— Вярно е — каза Чери. — Проклети офицери. Само се възползват от нас.
— Възползват се?
— Получават си шибаните звездички. Когато ти беше командир на „ТЮЛЕН-група 6“, искаше да бъдеш само това — командир на бойна група за раздаване на наказания и ритане на задници. А сега, изглежда, всички офицери искат да бъдат адмирали. Командването на група като „Шестицата“ е просто поредното стъпало към адмиралското звание. И какви са последствията? Последствията са, че на нас ни го начукват. Не поемат никакви рискове. Не ни защитават. Само прикриват задниците си и нищо друго не правят. Е, капитане, аз пък не съм станал тюлен, за да не правя нищо. Писнало ми е от футбол, маратони и учения. Искам да ида на лов, мамицата му.
— И аз — каза Гадния. — Мама му стара, капитане, време е да идем и да отмъстим за Уинкин и Блинкин. Давай да очистим тези задници — никого да не оставим жив.
Когато Гадния спря, в очите ми напираха сълзи. Точно такива тюлени обичах да водя — ловци по модел на стари водолази като Рой Боъм, първия командир на „ТЮЛЕН-група 2“, — хора, готови на всичко, за да свършат работа.
Огледах лицата им. Нямахме оборудване. Нямахме нищо освен дива енергия, смелост, решителност и воля за успех.
Нямаше да се провалим.
Вдигнах Майк Ригън от дълбок сън — обадих му се по клетъчния телефон, когато слънцето се показваше над планината Дос Кабесас източно от Уилкокс, Аризона. Бяхме карали цяла нощ.
— ФБР бяха тук вчера — ми каза той.
— Без майтап! Какво искаха?
— Скалпа ти.
— Ти какво им каза?
— Че си заминал за Вашингтон.
Това беше добре.
— А какво стана с нещата, които трябваше да ми изпратиш по пощата?
— Още са тук.
А това беше едно от най-хубавите неща, които бях чувал от доста време. Значи имахме оръжия и патрони. Сега се нуждаехме само от самолет, няколко парашута и щурмова лодка. Само толкова. Мамицата му.
Обясних на Майк какво ми трябва. Той изохка, но каза, че ще се погрижи.
— Страхотно.
— Впрочем случайно имам малко информация…
— Случайно ли? — Вече не вярвах в случайностите. — Да?
— Помниш ли филма, който използва, за да влезеш в небостъргача?
— Да?
— Има убит човек от техния екип. Жена. Не мога веднага да си спомня името й. Излетяла от пътя с джипа си близо до Малибу и умряла. Загрях за теб, когато видях некролога във вестниците — пишеше, че работила в Сенчъри сити, когато и ние бяхме там.
Казах ли ви? Няма случайности. Преглътнах и добавих още една сметка за разчистване с Мани Танто.
— Казваше се Голд, Майк. Мелиса Голд. Направи ми услуга. Запази некролога.
— Добре. Кога ще се видим?
— Надявам се, че след седемдесет и два часа. Ще бъде трудно пътуване. Трябва да се движим бързо, но и тихо.
— Амин, братко.
— Не се отдалечавай от телефона. Ще ти се обадя, когато стана готов.
Вече втори ден не бяхме спали. Време беше да подремнем и да си вземем горещ душ. Отседнахме в два мотела, за да не привличаме вниманието. Докато момчетата почиваха, аз съставях план. Очевидно трябва да се доберем до танкера, да го нападнем, да върнем нещата и да ги поднесем на тепсия на Военноморските сили заедно с двама предатели на име Пинки и Грант.
Най-важното беше транспортът. Нуждаех се от самолет с полетен обхват от 3000 мили и повече. Отначало реших да летим с „Ц-130 Херкулес“. Те са стабилни и лесно се управляват. Пик сам можеше да кара такъв. За щастие, наблизо имаше няколко бази. Близо до Тъксън се намираше военновъздушната база „Дейвис Моутън“ — правителственото гробище за военни самолети. На тридесет мили северно от тази база имаше малко градче — Марана. Там християните от ЦРУ държат част от самолетите си за тайни операции. Познавах и двете бази, защото тюлените от „Група 6“ се обучаваха там. Много пъти бяхме скачали близо до Дейв Моутън и при тайните си операции бяхме използвали самолетите на ЦРУ в Марана.