Най-напред разузнахме „Дейвис Моутън“. В гробището имаше дванадесет самолета Ц-130. Не струваха. Три други — „Херкулес“, модел ЕЦ-130 за специални операции — чакаха на асфалтовата площадка за ремонт. Но проверката за възможността им да летят би отнела цяла седмица, а аз нямах толкова време. Освен това Ц-130 са претъпкани с електроника, която тежи цял тон, а ние имахме нужда от празен самолет, който можехме да напълним догоре с гориво — щяхме да носим само бойното си оборудване и гумената лодка, която ни трябваше за скока.
Скок ли? Скок. Планът ми беше прост като „ЦЕЛУВКА“. Щяхме да излетим над Тихия океан, да намерим танкера с помощта на координатите от Стиви Уондър, да скочим във водата, да нападнем кораба отзад и да проведем класическо превземане. Щяхме да поемем командването и да го върнем у дома. Нищо работа, а? Мамицата му.
Затова тръгнахме в посока на най-малкото съпротивление, където можеше да се намерят по-надеждни самолети, бюрокрацията е по-малка и охраната не струва пукната пара. Пристигнахме в Марана по залез. На асфалтираната площадка пред един огромен хангар имаше два самолета Ц-130 търговски модел. Боядисани бяха в цветовете на Обединените нации — вероятно ги използваха някъде из Африка или в някоя от балканските републики, които доскоро образуваха Югославия. Сега ги бяха върнали тук, за да ги изстържат и пребоядисат. Може би щяха да станат самолети на Червения кръст или да получат окраската на военните самолети на Франция, Германия, Израел или Египет, в зависимост от мисията. Честно казано, и така ми харесваха.
Пик прескочи оградата. Върна се след не повече от десет минути.
— Намерих един. Идеален е — каза той. — Използвали са го за допълнителни доставки — пригоден е за хвърляне на товари. Вероятно за тайни операции за босненските мюсюлмани, кюрдите или азербайджанците. Най-хубавото е, че изглежда готов за тръгване. Трябва ни само гориво, а цистерните дори нямат охрана. Видях ги от кабината — намират се в западния край на летището.
Всичко това ми изглеждаше добре. Записах си номера на опашката му. Щяхме да наглеждаме този самолет. Добре. Транспортът беше лесната част. Щеше да е по-трудно да съберем играчките, необходими за превземането.
Нямаше как да вземем самолета и да отлетим до Сан Диего, защото не можехме да презаредим там. Освен това упорито ни преследваха. Затова трябваше да изтеглим всичко при нас. Исках да събера необходимото тук, в пустинята на Аризона, и после да започнем голямата операция, да вземем самолета, да го заредим с гориво и да тръгнем, преди някой да е разбрал какво става.
Майк Ригън щеше да дойде с оръжията ни след дванадесет часа. Докато го чаках, Чери и Пачия крак, които бяха инструктори в школата по подводна диверсия в Коронадо, щяха да посетят някои от старите бърлоги в „ТЮЛЕН-група 5“ и да вземат на заем (разбирайте да откраднат) парашути и НЛМ (за цивилните Надуваема Лодка Малка), както и два гумени горивни резервоара, за да увеличим работния обхват на лодката.
Гадния, който беше оцелял при една авария по време на скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута на десетина мили оттук, все още имаше ключ за склада за парашути в Марана. Помолих го да влезе там и да потърси нещо, което да използваме при скока от самолета. Два часа по-късно се върна с добри вести: имало палети и товарни парашути. Бяха необходими малко късмет и малко умение, за да не забележат, че нещата липсват, поне не преди да сме заминали.
Цялата вечер обсъждахме идеи. Прецених, че с този самолет ще можем да изминем до 3200–3300 мили. С допълнителни резервоари щяхме да покрием почти 5000 мили. Но самолетът, който Пик беше избрал, нямаше такива.
Обадих се на Стиви Уондър. Каза, че танкерът се движи с постоянна скорост от осемнадесет възела. Това означаваше, че за тридесет и шест часа изминава около 650 мили. Разстоянието по права линия от Марана до Тихия океан беше към 400 мили. При полетен диапазон на „Херкулеса“ от 3200 мили, след като излезехме над океана, щеше да ни остане гориво за 2825 мили. Със скорост 18 възела танкерът можеше да изминава 432 мили дневно.
Като се вземе предвид това, че и мистър Мърфи може да намери вратичка да влезе, смятах, че ще трябва да осъществим срещата и да превземем кораба през следващите шест дни, защото в противен случай „Акита Мару“ щеше да излезе извън обсега ни и щяха да ни го начукат. Това означаваше, че трябваше да излетим до деветдесет часа.