Защо? Защото подреждането може да направи или да провали операцията. Ако нещата не са подредени както трябва, мистър Мърфи ще се промъкне с нас и ако успее, вероятно ще разхлаби някой и друг ремък и при скока от рампата в задната част на самолета (при скорост от 100–200 възела) може да си загубиш оборудването. Можеш да му махнеш за сбогом, когато изчезне с вятъра, или да гледаш как потъва при удара във водата (а той е адски силен). Или пък така ще преопакова бойната ти жилетка, че когато посегнеш за патроните, може да извадиш сухар.
Е, ние трябваше да си спестим подобри проблеми. Нямахме резервно оборудване, допълнително оръжие или спомагателни лодки, а да не говорим за хората. Ето ви планиране на принципа на пестенето на пари, липсата на оръжие и подкрепа. Трябваше да се засмея. Ситуацията беше нормална — всичко беше осрано без надежда за почистване.
Глава двадесета
В 11 часа натиках Майк Ригън в колата и му посочих да тръгва на запад. Нямах представа къде се намират Бренекето и неговата банда весели мародери, затова помолих Майк да вземе Нанси и да отиде на Хавайските острови или някъде другаде за около седмица. Нямаше нужда да умира. Той възразяваше. Протестираше.
Настояваше, че сам може да се грижи за себе си. Казах му, че не това е важното — тук щеше да бъде сам срещу четирима, а и изгледите за победа бяха за лошите.
Убеждавах го, че имат начини да го накарат да проговори. Например да причинят доста болки на Нанси, а и защо му трябваше да рискува живота на жена си?
— Просто се разкарай от Додж111 за известно време, скитнико.
Освен това моят стар тюлен от Виетнам ми трябваше жив. Бях му оставил видеокасетите, компютърния диск и камерата си „Минокс“ и го помолих да ги вземе със себе си, когато изчезне.
— Проверявай от време на време телефонния си секретар. — После добавих, ако не му се обадя до седмица, да се свърже с телевизионната програма на Майк Уолас „60 минути“ и да даде материалите на Чарли Томпсън, продуцента, който изготви предаването за „Свирепия“.
Бях сигурен, че с информацията, която имах, Уолъс и Томпсън щяха да разширят задника на Грант Грифит и да го обърнат с хастара навън. И двамата бяха бивши моряци и не обичаха да им се казва какво да правят. През 1993, макар и навършил седемдесет и пет години, Майк Уолъс, ветеран от Втората световна война, бе жилав човек. От него би станало адски добър водолаз.
Чарли Томпсън, който бе служил във Виетнам, прекрасно съчетаваше в себе си упоритост и инат. Захапеше ли нещо, не пускаше. Освен това мразеше мошениците и предателите. Такива хора харесвам (нищо че не може да уреди хубава маса в „Палмата“).
Майк Ригън накрая отстъпи пред мъдрото ми предложение и си тръгна, но продължаваше да мърмори. Каза, че ще чака да му се обадя.
Нещата ставаха съвсем сериозни. Обадих се на Стиви, за да разбера какво прави „Акита Мару“. Отговори, че танкерът се движи с постоянно скорост осемнадесет възела на двадесет мили южно от трасетата, по които плават търговските кораби. Посоката на движение беше постоянна, което означаваше, че корабът се движи на автопилот. Стиви каза, че ако има сериозни промени, ще ме уведоми по спътниковата система на самолета. Трябваше само да му се обадя и да му дам позивната.
Помолих го да ми даде информация за времето.
— Господи! Има ли нещо, което да не искаш?
— Май че не.
Започна да мърмори, но каза, че бързо ще разбере и това.
Докато чаках да ми се обади, проведохме две сухи тренировки за товарене на багажа, при което постигнахме добро време — за по-малко от 12 минути успяхме да свършим всичко — от срязването на оградата до включването на двигателите. По дяволите, биваше си ги моите момчета.
Танкерът се движеше вече сто двадесет и три часа. Това беше най-лошият момент. Нямаше какво да правим. Можехме само да седим в стаята на един мотел и да се молим да не привличаме излишно вниманието на другите. Надявах се, че никой не се е обадил до ФБР, шерифа или щатската полиция. Не ми се щеше да се окажем в ситуация както в Уейко112, но момчетата ми нямаха никакво намерение да се предават, а и аз не го исках.
Не говорехме много. Всеки се беше съсредоточил върху своята задача. Гадния работеше по пръта за катерене. Чери зареждаше пълнители. Нод седеше на пода и остреше ножа си „Фийлд файтър“ — голям и гаден нож, който искаше да използва по най-злобния начин. Разбирах защо. Има моменти, когато само убийството може да омилостиви Бога на отмъщението. Сега моментът беше такъв.
111
Додж — град от уестърните, където се стреля безразборно. Фразата е на актьора Джон Уейн, играл предимно в уестърни. — Б.пр.
112
Уейко — мястото, където псевдопророкът Дейв Кореш се е затворил с последователите си и при опита на полицията да го обезвреди са загинали много хора. — Б.пр.