Извадих пистолета от джоба си, проверих пълнителя и вкарах куршум в цевта. По-добре да си в безопасност, за да не съжаляваш после. Изведнъж загрях, че не съм стрелял с този пистолет, но пък беше в идеална форма, пък и, по дяволите, какво е животът без някоя и друга изненада? След това се сетих за То Шо — о, мамицата му, не му се бях обадил. Е, така е по-добре. Защо да го карам да стои буден цяла нощ, след като може би е в леглото и се гушка с жена си, или каквото правят японците там.
Повозих се на един камион за доставка на кока-кола, като се метнах на задната броня, докато шофьорът набираше кода си за достъп, и се държах здравата, когато подскачаше по „спящите полицаи“ по рампата към подземните магазини. Той паркира близо до асансьорите за чакалнята и се досетих, че се намираме точно под главния терминал — идеално място за пет кила експлозив Ц-4. Поставих едно импровизирано експлозивно устройство, което да гръмне при отваряне на вратите на асансьора, и залепих наблизо една лепенка. След това тръгнах покрай редица шахти, дълбоки два метра и с двуметрови стени над земята. Там шофьорите паркираха и презареждаха електрокарите за извозването към горния етаж на багажите и пакетите по неколкокилометровото подземно шосе. Надничах и опипвах багажа, паркиран между етажите, и стигнах до товарната зона за кратък престой, за да направя поразии и там.
Придвижвах се покрай стените от една шахта до друга, като се възползвах от сенките на сандъците, контейнерите и мотокарите. Трябваха ми три часа, за да измина около хиляда метра по подземния път, като търсех в шахтите следи от крадци на дребно. Нямаше нищо. Залепих на сандъците лепенките с пожеланието за приятен ден, заредих седем импровизирани експлозивни устройства, всяко от тях с различен механизъм за задействане. Майната ви, типове от охраната.
Към четири сутринта стигнах до най-отдалечената платформа за заминаващите товари. Заковах на място. В отсрещния край на помещението се виждаше светлина на фенерче и се чуваше дращене на дърво по бетона. Косата на тила ми настръхна. Тръпки полазиха по тялото ми — прелестна смесица от страх, предчувствие и напрежение. Точно така се чувствах по време на първия си престой във Виетнам и при първия си скок от десет хиляди метра — мистично усещане за страх, примесено с радостта, че все пак можеш да свършиш някаква работа. Най-после се бях натъкнал на нещо неочаквано. Тръгнах напред сантиметър по сантиметър, за да видя какво става, внимателно заобиколих купчина двуметрови контейнери и продължих към мястото, откъдето идваше шумът.
Присвих очи към слабата светлина. По шума можеше да се предположи, че някой мъкне тежки сандъци. Не разбирах защо не използват мотокарите, които видях на главния вход — освен ако не искаха да привличат внимание… Бавно се приближих, за да мога да ги различа — четирима мъже си говореха нещо и обработваха с лост един сандък.
Гледах няколко секунди и се питах дали ограбват входяща пратка, или слагат наркотици в контейнер за експедиране. Приближих се още и изведнъж техните гласове ми подействаха като удар с палка. Майчице! Тези не бяха японци, а корейци.
По дяволите! Корейците са хора без чувство за хумор. Нула. Хич. Изобщо. Но и как ли да го имат? Те я карат само на кимчи — отвратителна смес от кисело зеле с чесън, гарнирано с люти чушки, изсипано в глинено гърне и заровено в земята да се разлага като труп, където остава да ферментира с месеци. Невъзможно е да ядеш кимчи и да имаш чувство за хумор.
Сниших се и изтичах по пода, за да се приближа. Но не бях сам. Мистър Мърфи, прословут със своите закони, се беше промъкнал зад мен в тъмното и както си пълзях, закачи крака ми в дръжката на една количка. Тррряяяяс! Дръжката удари по пода като камбаните на Биг Бен24. Майната ти, Дики!
Корейците се извърнаха към мен и откриха огън. Направих същото. Вдигнах пистолета. Не бях стрелял, откакто бях влязъл в затвора, но какво толкова, мамка му. Казват, че стрелянето е като карането на велосипед.
Първият от тях се спусна към мен, но аз го проснах с двойно почукване по спусъка. От мястото, където се намирах, и от начина, по който анусът ми се сви, прецених, че това беше попадение в корема му с последващо вдигане на мерника и удар във врата. Дали внезапно нахлулият адреналин ме накара да стрелям и да си плюя на петите? Всъщност има ли значение? Кучият син бе мъртъв.
Сърцето ми затуптя с около сто километра в час. Изтърколих се надясно, за да привлека вниманието им. Номерът мина — парче дърво се пръсна някъде над главата ми и напред и вляво от себе си видях пламъка от една цев.