На сто тридесет и третия час преминахме през оградата. Пачия крак се запъти право към склада за гориво, за да се заеме с ключалките на помпите, за да не губим много време за зареждане. Не бяхме изминали и петнадесет метра, когато осъзнах, че нещо се е променило. Наоколо се движеха охранителни патрули. Отдръпнахме се зад оградата и клекнахме в една долинка, където лесно можеха да ни видят и бяхме уязвими.
Какво ставаше, по дяволите? Дали не се бяхме натъкнали на някое от ученията на ЦРУ за охраната? Или се трупаха наоколо, защото ни търсят?
И в двата случая всичко пропадаше. Промъкнах се през оградата и проведох бързо разузнаване. Лошото беше, че видях два патрула, които се мотаеха натам-насам по пистата и святкаха с фенерчетата си по тъмните места. Доброто — бяха полицаи под наем, а не морски пехотинци и нямаха кучета или автоматично оръжие, а само фенерчета и палки.
Ситуацията беше подобна на онази в „Нарита“ и мисълта за това ме накара да се усмихна. Ех, ако имах в себе си лепенки от „Фуджоки Корпорейшън“. Помните ли ги? Онези, на които пишеше на японски и английски „Мъртъв заложник — желая ви приятен ден“. Щяха да представляват страхотна шибана главоблъсканица за всеки задник от ЦРУ, който се опита да разбере какво е станало.
Чери ме потупа по рамото и рязко ме върна към реалността. Обясних му със знаци ситуацията и решението й. Вдясно от нас се намираше един патрул от трима души, а отляво — друг. Трябваше да ги неутрализираме. Отново обясних със знаци и се разделихме, за да се заловим с мръсното си дело. Гадния и аз тръгнахме наляво. Пик и Нод поеха надясно. Шест минути по-късно бяхме завързали и запушили устата на шестте полицаи под наем със самозалепваща лента и ги оставихме с натъртени глави в една канавка като мумии.
Но сега изоставахме от графика си. А трябваше да откараме самолета до помпата, без да привличаме внимание. Това означаваше, че не можехме да пуснем двигателите. Изпратих Гадния да намери едно муле — някой от малките трактори, използвани за теглене на самолети, — докато товарим нещата. Свършихме, а него все още го нямаше.
Най-после дойде с един влекач мотокар.
— Защо се забави толкова време, мамицата му?
— Защото този беше единственият със заредени акумулатори.
Закачихме „Херкулеса“ и потеглихме към горивния склад, като се молехме да няма други патрули от охраната. Вървях до носовото колело и се потях, сякаш температурата беше 40 градуса.
Минаваше 42-та минута на 133-я час. Бавно пресякохме летището. Когато стигнахме до горивния склад, Пик беше включил помпите и имаше готовност да започне да пълни резервоарите в крилата.
Докато Чери и Пачия крак се правеха на бензинджии, а Пик извършваше последен оглед на самолета, накарах Нод да намери едно от онези автоматични устройства за запуск на самолетни двигатели. Така щяхме да имаме възможност да свършим всичко тихо, преди да започнем да вдигаме шум — а при форсиране на двигателите наистина се вдига beaucoup шум.
Добре, че бяхме започнали по-рано. Връзването на полицаите под наем, лазенето до помпата и самото помпане на горивото забавиха с почти четиридесет и пет минути тръгването. По дяволите. Изглежда, пак познатият мистър Мърфи беше дошъл с нас.
Е, нищо не можеше да се промени. Пик завърши предполетната проверка и се настани в лявата седалка. Аз играех втори пилот. Нод свърза АПА-то (авиационен пусков агрегат) и пуснахме двигателите на птицата си. Нямаше никакви проблеми. Той откачи АПА-то, отмести го встрани и се изкатери на борда, а Гадния започна да вдига товарната рампа. Започнахме да се движим. Изведнъж осъзнах колко уязвими сме сега, пъплейки по деветстотинметровата писта за рулиране едва-едва, сантиметър по сантиметър. Гледах асфалта през предното стъкло. Мислех как бях стигнал дотук и как ще се измъквам. Какво щях да правя и на кого.
Гласът на Пик ме сепна:
— Хайде, капитане, карай по план.
— Извинявай, Пик…
— Нищо, шефе, но ми трябваш тук, до мен. Не на хиляда мили.
Обясни ми за лостовете за газта, докато си играеше с клапите, и се понесохме с трясък надолу по пистата sans светлини, sans разговори от контролната кула, sans нищо. В 18,22 на 134-я час, екипирани като за лов на мечки и преследвани от много хора със значки, пистолети и заповеди, валидни за всички щати, с рев се издигнахме в пурпурното небе.
Излетяхме и започнахме изкачването. Мисията протичаше идеално. Или поне първите шест минути от нея бяха минали идеално. Тъкмо се изкачихме на две хиляди метра, и външният ляв двигател се запали.
Как стана ли? Не питайте. Как стават всички неща? Просто стават. Ниско налягане на маслото? Парцал, забравен от някой механик? Прекъснат горивопровод? Кой знае? И имаше ли значение? Твърде късно беше за каквото и да е. Трябваше да разрешим проблема и да продължаваме напред.