— Имаме сигнал.
— Ще го следваме. — Пик се наклони надясно. Пищенето спря. — Не става — каза той и промени курса, докато получихме сигнал. Зави в другата посока и сигналът се усили. — Намират се по на юг, отколкото смятахме.
Мониторът започна да пищи силно. Фраснах Пик по рамото. Този път улучихме десетката.
— Ето го… — посочих през стъклото. На около осем мили пред нас виждахме през облаците един танкер, който оставяше ясна диря след себе си. Пик се насочи към него. Следящото устройство разсея и последните ми съмнения, че под нас се намираше танкерът, който превозваше маркираните от мен ракети.
Започнахме бавен, широк завой, като оставихме между себе си и „Акита Мару“ петнадесетина-двадесет мили. Искаше ми се да направим още един кръг, но Пик ми показа горивомерите. Летяхме на изпарения от резервоара — нямаше да ни стигне за пълен кръг. А можеше и двигателите ни да угаснат, преди да застанем над дирята на танкера.
— Трябва да застанем зад него.
Разбира се, за да намалим шансовете за неуспех, трябваше да скочим от рампата точно когато застанем зад „Акита Мару“. Погледнах водата. Вълните, изглежда, достигаха метър и двадесет. На фона на залязващото слънце действаха омайващо. Сега разбирах защо по време на дългите полети на пилотите на самолети за борба с подводници им дотяга монотонността на тази гледка. Водата е напълно хипнотична, защото улавя светлината, вълните се движат леко нагоре-надолу като в многоцветен калейдоскоп. В него се смесваха не само чисто синьо или обикновено синьо-зелено, а и злато, и оранж от слънчевата светлина, бялата пяна на вълните, подобна на каймак, тук-там металическите отблясъци на случайно преминало ято риби. Морето се променя с всяка секунда с пулсиращ ритъм. Можех да го гледам цяла вечност.
Но преди това трябваше да свърша някои други неща. Пик се спусна на три километра. После слезе още половин миля. Щяхме да скочим от две хиляди двеста и двадесет метра. Достатъчно високо, за да е интересно скачането, и достатъчно ниско, за да е сигурно, че ще се приводним близо един до друг. Това трябваше да стане на петнадесетата мили зад кърмата на „Акита Мару“, та самолетът да не се вижда по време на маньовъра. Скокът отляво зад кърмата би ни позволил да влезем в дирята му и да усетим по нея дали се доближаваме. След това щяхме да се промъкнем от лявата му страна и да се качим през перилата малко по-напред от надстройката, където палубата е почти на нивото на водата.
Мъжете бяха надянали щурмовата си екипировка и парашутите. Малката бира, Пачия крак и Нод вързаха надуваемата лодка. Гадния отвори страничната врата, която гледаше към „Акита Мару“. Щеше да даде сигнал за скачане веднага след като минем зад дирята му.
Изтичах напред и ударих три пъти с една щанга стълбичката за пилотската кабина — това беше сигналът за Пик. Трябваше да провери манометрите и горивомерите и да намали скоростта почти до сто и десет възела, а след това да включи автопилота и да затича като луд. Трябваше бързо да надене оборудването си.
Сега, когато в самолета нахлуваше свеж въздух, всички дишахме по-спокойно. Погледнах към водата под нас. Щеше да бъде студено, а ние не носехме необходимите дрехи — единствено с тях не можахме да се снабдим по време на бързото нападение на Чери и Пачия крак в Коронадо.
Почувствах как самолетът забави скорост и се наклони, започвайки бавен и спокоен завой в посока, обратна на часовниковата стрелка. Пик се спусна по стълбичката и затича към задната част.
— Скачаме — извика той.
— Какво искаш да кажеш?
— Свършихме горивото…
Пик се приближи до лодката. Малката бира и Пачия крак му държаха жилетката и парашута. Натъпкаха го с удари и тупания в оборудването — приличаха на екип за ремонт на автомобил на „Формула-1“.
Гадния крещеше, че все още не сме минали покрай дирята, но независимо от това трябваше да скочим. Изтеглихме парашута на гумената лодка и изтичахме след нея по мазната рампа, като почти не усетихме дърпането на статичните въжета за отваряне на парашутите при падането в сумрачното небе.
Въздушният поток ме шамароса и разбуди. Гледах как самолетът продължи своя неизбежен плонж в морето. Удари се във водата, подскочи, направи салто и преди още да слезем на хиляда и петстотин метра, изчезна под вълните.
Вдигнах очи към парашута си. Някои въжета се бяха поусукали, но бързо ги разплетох и продължих да падам. Лодката се спускаше много добре — не забелязах никакви проблеми при нея. Погледнах към морската повърхност. Духаше напречен вятър и добре, че не беше много силен, защото може да ни отнесе далеч в океана. Не се шегувам.
Първи стигнах водата и потънах под повърхността. От студената вода топките ми се качиха в гърлото. По дяволите. Дръпнах кордата за бързо освобождаване от парашута, освободих се от ремъците и изплувах, като теглех бойния си пакет. Бързо развих малко найлоново въже от жилетката си и заплувах към Гадния, който бе цопнал на десетина метра вдясно от мен. Завързахме се един за друг, като плюехме вода.