Наближаваше 21,00, когато разбрахме, че сме след „Акита Мару“ — усетихме лека промяна в ритъма и в движението си, от което сърцата ни започнаха да бият по-силно. Въпреки че беше тъмно, когато се изкачвахме на билото на вълните, виждахме силуета на танкера. Започнахме да си пробиваме път през вълните на дирята и ми се струваше, че чувам глухото пулсиране на огромните двигатели.
Нод провери допълнителния мехур с гориво и го приготви за бързо преливане. Не исках точно когато нападнем, да ни се свърши горивото. Не исках и резервоарът ни да се изпразни. Ако това се случеше, тръбопроводът можеше да се напълни с въздух. Щяха да са ни необходими няколко минути, за да го поправим, но би се наложило да седим на видно място около танкера като шибаната десетка на някаква мишена. Mersi, non, Monsieur114 Мърфи. Затова трябваше да сменим резервоарите. Първият беше прекалено празен, за да ни е от полза при нападението. Щом се доближихме достатъчно зад „Акита Мару“, така че огромната му кърма се извисяваше над нас като задниците на четири тира, подредени един до друг и натоварени до десетия етаж, казах на Нод да направи бързата смяна.
Той ловко размени шланговете, напомпа гориво и с ужас загледа двигателя, който хълцукна, изкашля се и спря.
Без да разбере за това осиране, „Акита Мару“ продължи да се движи напред, като бавно се отдалечаваше. Нод извади края на шланга, всмукна, изплю гориво, присъедини шланга, подкачи гориво и дръпна въжето на стартера.
Нищо. Яко бяхме затънали в лайната, а и шибаният танкер ни се измъкваше.
Пачия крак избута Нод встрани. Грабна въжето, нагласи смукача и дръпна свирепо.
Двигателят се закашля и млъкна.
Опита отново. Още веднъж. Моторът захапа на третия опит и всички ние със смесено чувство на очарование и ужас наблюдавахме как нежно си поигра със смукача и вдъхна живот на машинката. Най-после заръмжа така, както трябваше. Малката бира включи на скорост и отново потеглихме. Може и да беше студено, но аз се потях така, сякаш вдигах тежести във вила „Свирепия“ през август.
Време беше да тръгваме. Исках Гадния пръв да се качи по стълбата — той беше вторият най-добър катерач в групата ни. Най-добрият, Малката бира, щеше да държи лодката и да се качи последен по стълбата, тъй като имаше най-големи шансове да се оправи без чужда помощ. А щяхме да имаме проблеми с качването на борда. Когато се приближиш с лодка като тази до плавателен съд с размерите на танкер, страдаш от допълнително вълнение. То е предизвикано от вихровите течения около кораба, които отблъскват малката лодка от стените му. В най добия случай катеренето се затруднява.
Приближихме се. От въздуха изглеждаше, сякаш перилата са почти до нивото на водата. Сега, когато гледах нагоре към този шибан гигант, разбрах колко съм грешил. Пик разтегли импровизираната огъваща се стълба, закачи куката на перилото и дръпна. Клатеше се като шибано махало, но държеше. Нод и Чери бяха насочили оръжията си към перилата. На борда щеше да има екипаж. С тях можехме да се справим. Предчувствахме, че и Браниган Бренекето, Мани Танто и останалите от „Сентюриънс“ са тук, за да охраняват ракетите. Нямах нищо против — имах сметки за уреждане с тях.
Гадния беше преметнал автомата си през рамо. Около кръста си имаше навита въжена стълба, а жилетката му беше пълна със смъртоносни неща. Погледна ме така, сякаш знаеше, че съм откачен, но той е още по-луд. После започна да се изкачва.
Беше на два метра и нещо, когато едно от стъпалцата, които бяхме направили на пръта, се отчупи и той падна на задник в лодката.
За негово, а и за наше щастие, се стовари върху мен.
— Мама му стара, капитане.
Отблъснах го от себе си и бързо го огледах да няма счупвания. Нищо му нямаше. Беше си счупил един зъб от приклада на автомата ми и затова го изритах по задника и го пратих на пръта.
— Опитай се да не чупиш нищо този път, Гръндъл!
— Слушам, сър — отговори той и ми показа среден пръст. Изкатери се по шибания прът, преметна се през парапета, закачи стълбата, пусна я към нас и пак ми показа среден пръст.
Истински го обичам това момче.
Сега и останалите можеха да се изкачат. Разстоянието варираше между пет и осем метра, в зависимост от вълните. Пропуснах Чери и Нод пред себе си, хванах въжето и почнах да се катеря.
По-трудно е, отколкото изглежда. Океанът се вълнуваше, тялото на кораба беше осеяно с болтове. Самото въже бе мокро и хлъзгаво и трябваше да се стиска здраво с ръце и крака за всяко стъпало.
В курсовете по подводна диверсия се правят упражнения по катерене на товарни кораби, но те не подготвят за истинския ад, когато си посред морето, увиснал на въже за движещ се кораб, в който има няколко лоши типове.