Все пак нека обмислим нещата, които ни мотивираха. Можех да падна и да си счупя врата в гумената лодка. Можех да падна във водата и двигателят на лодката да ме накълца на филийки. Ако това не свърши работа, можех да бъда всмукан покрай танкера и течението да ме завлече до големия винт, което да ме направи на дикбургер.
Всичко това, взето заедно, а и „нормалните“ неща, от които на човек му се свива сфинктерът, превръщат катеренето на борда в дреболия — просто се изкачваш по шибаната стълба като някаква маймуна, гонена от тигър.
Прескочих парапета. Нод, Чери и Гадния бяха заели защитна позиция, като оръжията им можеха да обстрелват цялата палуба. Наоколо нямаше жива душа.
Накрая и Малката бира се качи на борда. Погледнах как лодката ни се отдалечава назад, носена от течението към винта на танкера. На борда нямаше никакво осветление, въпреки че в рулевата рубка в най-горната част на надстройката се виждаха фигури.
Дадох сигнали с ръце и тръгнахме. Пик и Малката бира щяха да се изкачат по надстройката и да завладеят мостика, аз и Гадния щяхме да превземем помещенията за екипажа, Пачия крак, Чери и Нод да прочистят машинното отделение и да се придвижат до помещенията за веригите.
Нямахме радиотелефони. Нямахме връзка. Имахме само себе си и убедеността, че всички останали на борда на „Акита Мару“ са лоши типове.
Време беше да се залавяме за работа. Гледах как Пик и Малката бира започнаха да се катерят по надстройката. Малката бира прескочи пръв парапета. Автоматът му със заглушител беше готов за стрелба. Пик го последва. Бих искал да видя какво става, но имах други задачи.
Гадния Ник поведе, когато се промъкнахме в първата каюта на горната палуба. Вътре беше чисто и бяло. Осветлението беше добро. Японците обичаха корабите им да са спретнати. Коридорът се разделяше на две. Аз поех по лявата страна, а Гръндъл тръгна надясно. Имаше шест каюти — три отляво, три отдясно. Опитах първата. Дръжката се завъртя. Леко открехнах вратата. Вътре беше тъмно.
Влязох, с гръб, опрян до стената, затворих вратата след себе си и запалих лампата.
Каютата беше празна.
Загасих и се измъкнах в коридора, като пуснах секрета, преди да я затворя, и се преместих при втората врата. Направих същото. Празно.
Беше ред на каюта номер 3. Зад вратата се виждаше светлина. Бавно-бавно опитах дръжката. Завъртя се. Завъртях копчето на ключалката и бутнах.
Вратата беше затворена отвътре.
С готов за стрелба автомат приложих доста силен натиск с рамо. Ключалката се строши и аз влязох.
Едно кръгло ориенталско лице ме изгледа любопитно от койката в другия край на каютата. На мутрата му се изписа истински ужас, когато видя какво държа в лапата си.
— I-ie… — Вдигна ръце в знак, че се предава.
Знаех достатъчно добре японски, за да разбера, че съм добре дошъл. Преди да успее да реагира, се метнах отгоре му. Преобърнах го, фраснах го с палката си, вързах ръцете, краката и устата му с хирургическа лента и го оставих върху койката с лице надолу и с вързани очи, докато претърсвах каютата. Това лице ми бе познато. Трябваше да мине малко време, преди да се досетя, че съм го виждал два пъти преди. Веднъж на военната игра при Грант Грифит, втория път на видеолента — той открадна вътрешностите на една ракета „Томахоук“ в Сийл Бийч.
Това означаваше, че тук са петима. Добре. Следващия.
Четвърта и пета каюта бяха празни. Шестата светеше.
Още един японец — той не беше заключил вратата си. Горкият задник.
„Поеми си дълбоко дъх. Концентрирай вниманието си върху задачата. Не рискувай. Сега напред…“
Когато влязох вътре, погледът ми срещна този на Сали Жребеца. В големите си лапи държеше списание „Плейбой“. На гърдите му лежеше голям пистолет „Зиг Зауер“ 9 милиметра и ръката му се плъзна към него.
Прострелях го с автомата си, а куршумите го отхвърлиха към края на койката. Най-силният шум, който се чу, беше от мекото тупане на забиващите се в гърдите му куршуми.
Може и да беше улучен, но не беше убит. Изрева като шибана ранена мечка гризли, изтърколи се от койката си с пистолет в ръка и се втурна към мен. Не можех да рискувам, защото разстоянието между нас беше само два метра. Изстрелях още шест куршума в гърдите му, той падна на колене и се просна до мен.
Отстъпих, ритнах неговия пистолет настрани и изстрелях още три куршума в тила му, за да съм сигурен, че този миризливец наистина е мъртъв.
Смених пълнителя. Плувнах в пот. Дали някой не е чул какво стана тук? Ако бяха чули, Гадния се намираше в другия коридор.