Обърнах Сали и претърсих джобовете му. Взех бръснача и портфейла на кучия син. В стаята му нямаше никакви документи.
Върнах се в коридора. Гадния ме чакаше към кърмата. Обясних му със знаци, че съм убил един и пленил друг, а той ми направи знак за трима пленници.
Американци ли бяха?
Обясни ми, че не са, като дръпна очите си встрани. Японци.
Излязохме на палубата. В пералнята и в склада нямаше никой. Проверихме ги и ги заключихме за през нощта. Прокрадвахме се в каюткомпанията. Печката беше изключена — хубав знак.
Внимателно спуснахме резето на вратата зад себе си и тръгнахме по къс коридор към столовата, откъдето чухме гласове — говореше се на японски. Погледнах Гадния. Той също ме погледна и ми направи знака „Окей!“ — със свити в кръг показалец и палец.
Отивах към мостика, когато чух първите изстрели. Гадния остана отдолу, за да обезвреди шестимата, които играеха карти и пиеха кафе. Аз се намирах някъде по средата на надстройката, когато ги чух. Прас, прас, прас, прас! Две серии от по два куршума. После избухна автоматична стрелба. Вече знаеха, че са нападнати. Промених посоката на движение. За да се намирам в безопасност, излязох извън надстройката и започнах да се катеря по белите й стени — болт след болт, планка след планка. Когато прескочих перилата, се задъхвах и пуфтях като някакъв стар пръдльо.
Изтеглих се с ръце в рулевата рубка. Там стоеше Пик с автомат, насочен към тялото на пода. Един пистолет „Валтер ППК/С“ се намираше в ъгъла, където той го беше изритал.
— Това е вахтеният навигатор. Японец. Кучият му син грабна пистолета си, капитане. Успя да изстреля четири куршума.
— Чух го. Къде е Малката бира?
— Обезвредява радиокулата.
— Те не са изпратили съобщение, нали? — Такова нещо би ме накарало да се чувствам много нервен.
— Не. Предотвратихме го. Знаем кодовете им, всичко. Никакъв шанс нямаха. Но използваха истински шифри от Националната следствена служба, капитане.
— Без майтап?
— Истински бяха — кимна утвърдително Пик.
Замислих се.
— Мааама му стара… — Пик скочи срещу мен. Блъсна ме и чух експлозия зад себе си. Почувствах горещината на неговия автомат, когато той изстреля цял пълнител през рамото ми.
— Какво, по дяволите… — Претърколих се тъкмо навреме, за да видя как голямото, грозно тяло на Мани Танто изчезна от рамката на прозореца на рулевата рубка. Носеше щурмови пистолет „Бенели“ с девет патрона в дългия подобен на тръба пълнител.
— Пик… — Обърнах го на пода. Беше ми спасил живота, но част от удара попадна в него. Липсваше половината му ухо и бликащата му кръв ме обливаше. Бързо го изправих и го сложих в седнало положение, намерих комплекта за бърза помощ, инжектирах малко морфин, увих главата му с бинт и го потупах по рамото.
— Ще се оправиш, хлапе. Аз трябва да тръгвам.
Поставих нов пълнител в автомата на Пик, заредих го и го сложих в ръцете му.
— Кажи на Гадния да продължава сам. Ако някой влезе през вратата, застреляй го.
Излязох отвън. Къде, по дяволите, се е дянал? Проверих наоколо, заобиколих рубката — нищо. После видях следата от кръв до една врата. Една капка. Някой от куршумите на Пик го беше улучил. И по-нататък имаше кръв — кучият му син беше драснал. Сега се намираше във вътрешността на кораба и щеше да мине цяла вечност, докато го открия.
Време беше да се намерим с Чери. Тръгнах към машинното, като насочвах автомата си по всеки напречен коридор. Извиках, когато излязох през вратата, и чух гласа на Чери:
— Всичко е наред, капитане.
Добре. Значи имахме контрол над кораба — само дето още няколко от лошите типове се разхождаха на свобода.
Слязох по една метална стълба до дълга пътека, която преминаваше над машинното. Подсвирнах на Чери и той вдигна глава. Двамата с Нод връзваха трима японци от екипажа за преградата. Посочих напред. Чери вдигна палец. Изкачиха се по стълбата, където ги чаках, и тримата тръгнахме напред, като намирахме пътя си през лабиринт от коридори, докато стигнахме до люковете за цистерните, които се намираха преди средата на кораба.
Имаше общо осем люка. Шест от тях бяха със здраво завинтени болтове и по нищо не личеше някой да ги е пипал скоро. Другите два, изглежда, бяха използвани. Всъщност единият беше толкова хлабаво затворен, че го отворихме без гаечен ключ. Тръгнахме в тъмното по стъпалата, заварени към стените на шестдесетсантиметровия цилиндричен проход.
Слязохме пет или шест метра надолу и се озовахме на тясна пътека, която заобикаляше един от основните резервоари на танкера. Погледнах към цистерните и се помолих на Бога — дано да съдържат нефт. Нод поведе групата покрай аварийните басейни на цистерните по къси пътеки, напречни и начупени под прави ъгли. Струваше ми се, че ако оръжията се намират на борда, то трябваше да са някъде по средата на кораба на някоя от тези пътеки, които минаваха отдясно наляво, а не от носа към кърмата. Там щяха да бъдат най-добре защитени от вълнението.