— И да се бяха срещали, за нас това нямаше да има значение — каза То Шо. — Е, Дик, всички вие гайджин ни изглеждате еднакви.
Не изглеждахме красиви, но пък бяхме готови да тръгнем, когато влекачът от „Мацуко“ се приближи до лявата страна и капитанът се обади по радиото, че се качва на борда. Аз и То Шо имахме много време да планираме действията си, така че когато се обадиха от влекача, отговорих със сигнала, който намерих в бележника с шифрите на Бренекето. Отговориха ми по подобен начин. Сега и двамата знаехме, че всичко е наред.
Йоши, с увиснал на рамото автомат ХК-93 със сгънат приклад, посрещна офицера от „Мацуко“ и го поведе нагоре. Стоях в рубката, а в колана на черната си униформа имах пистолет „Глок“. Тениската ми с надпис „Нотр Дам“ дължах на То Шо. Изчаках капитана на влекача да ми се поклони. Аз не отговорих с поклон.
— Готови сме — казах.
То Шо стоеше до мен. Започна да превежда, но човекът от влекача вдигна ръка.
— Разбирам английски — каза той.
— Добре. В такъв случай слушайте: нямам време за губене. Нека започваме.
Отново се поклони.
— Хай!
После се обърна, извади един преносим телефон от джоба си, обади се и говори на японски минута-две.
— Готови сме, майор Браниган — каза ми той.
— Знаете кой съм?
— Вашата прямота ви издава. Чух, че сте много прям човек. Започваме операцията.
Махнах с ръка към влекача.
— Моля.
Наблюдавахме от рубката как измъкват осем сандъка през люка и внимателно ги спускат на задната палуба на влекача. Трупаха ги между кърмовия кнехт и дясната макара за котвата и връзваха с въжета всеки сандък. Имаше пет ракети „Томахоук“ и три по-големи сандъка, които ние с То Шо бяхме сковали — подарък за мистър Икигами. Когато натовариха всичко, ние с То Шо излязохме от рубката, придружени от четирима от неговите стрелци и моя квинтет мародери от „Червената клетка“, и слязохме на палубата на влекача.
Пътят до кея отне десетина минути. Когато стигнахме, видяхме паркирани в редица товарен камион, четири джипа „Чероки“ с опушени стъкла и най-дългата лимузина „Кадилак“, която бях виждал. Побутнах То Шо с лакът. Той ми отвърна със същия жест.
Вратите на един джип се отвориха и слязоха двама мъже с автомати. Стояха на стража, докато шест горили в сини комбинезони се качиха на влекача. Пренесоха сандъците върху камиона и здраво ги завързаха.
Когато всичко свърши, от лимузината излезе висок европеец с ливрея. Отиде до задната врата и почтително я отвори, протегна ръка навътре, за да може човекът отзад да се облегне на нея, когато излиза.
Хидео Икигами беше толкова нисък, че почти не трябваше да навежда глава, когато излизаше от колата си. Беше сух дребен човек в безупречно ушит костюм от копринен плат в любимото на ориенталците преливащо сиво, бяла риза, тъмна вратовръзка и излъскани черни обувки, които блестяха на лунната светлина. Косата му — а от нея не беше останало много — бе зализана назад около темето му на мазни кичури.
Стоеше тихо и не откъсваше поглед от скованите от нас три големи сандъка. На лицето му грейна голяма усмивка и той тръгна към мен, а друг човек в костюм го последва като сянка. Доближи се до мен и се поклони.
Аз също се поклоних.
— Предполагам, че сте мистър Икигами.
— Хай! — отново се поклони и заговори на японски.
Сянката също се поклони и каза:
— Мистър Икигами казва, че сигурно сте майор Браниган.
Поклоних се втори път.
— Хай! — Всичко това започваше да ми доскучава. Побутнах с лакът То Шо.
— Това е съдружникът ми, мистър Танто.
То Шо преведе думите ми и се поклони.
След формалностите Икигами отново се поклони и заговори към мен. Сянката преведе:
— Благодаря ви, майор Браниган, за грижите и вниманието при превозването на тези толкова ценни за нас материали. Ще ги използваме. Предайте на мистър Грифит, че много съм му задължен.
И още как. Кучият син току-що беше си окачил примката — имаше и свидетели. Погледнах към То Шо. Лицето му беше непроницаемо както винаги.
Докато говореше, Икигами не откъсваше очи от сандъците. Сянката обърна глава към мен.
— Моят работодател иска да разбере какъв е допълнителният товар, за който му се обадихте.
— А — казах и се поклоних към Икигами. — Успях да намеря един подвижен ракетомет и го донесох като специален подарък.
Сянката преведе. Очите на Икигами се разшириха. Направи дълбок поклон, обърна се към своето момче за всичко и му промълви няколко думи, а после се качи обратно в огромния кадилак.