— Аз съм добре. Страхотен ден, а?
Гордо гледах как стрелците ми и тези на То Шо излизат от джиповете сами. В продължение на десет часа бяхме репетирали различни варианти. Господи, колко обичах да работя с групите.
— О, мистър Икигами — казах, — мисля, че е по-добре да излезете и да видите това. Изглежда, някои от хората ви ги е хванала смъртоносна автомобилна болест.
Глава двадесет и втора
Не можеше да става и дума за кражба на друг самолет. Единственото място, на което можеше да се отиде, беше Ацуги — японско-американска военновъздушна база близо до Йокосука. Но със себе си носехме прекалено много плячка, за да можем да се вмъкнем в базата, без да ни забележат. Имахме товар ракети „Томахоук“. Имахме и напречни сечения на частите на ракетите, ядрени компоненти и други неща, които бяхме взели от склада на Икигами. Някои от материалите бяха от Северна Корея. Това ме впечатли. Чудех се какво ли са получили кимчиядците за помощта, която бяха оказали на Хидео Икигами.
Е, То Шо щеше да разбере. Той беше човек, който довежда нещата докрай. Особено когато ставаше въпрос за предатели. Той разреши проблема с превоза. Подари ни частния самолет на Хидео Икигами — „Гълфстрийм-IIIА“ с допълнителни горивни резервоари. Полетният диапазон от 5800 мили щеше да ни позволи да летим от Токио до Феърбанкс, а оттам до Вашингтон. А най-хубавото беше, че сметката за горивото трябваше да заплати „Мацуко“.
Като се имат предвид събраните веществени доказателства, както и признанията на петимата служители на „Мацуко“, които свалихме от танкера, То Шо реши, че Икигами сан може да бъде задържан в „Куника“ за около 48 часа, без това да нарушава законите, нито да създава излишни вълнения в организацията на Икигами. Старецът и друг път беше изчезвал по частни задачи. Това щеше да ми позволи да се справя с Грант Грифит и Пинки Прескът. Японският ас нямаше да може да се обади на приятелчетата си в САЩ.
„Червената клетка“ се промъкна в Токио в голям фургон без прозорци. Изкъпахме се в щаба на „Куника“. То Шо отвори личното си барче в долното чекмедже на бюрото си и ободрен от лековития балсам на доктор „Бомбай“, се обадих на Майк Ригън и го помолих да опакова моите неща в плик на „Федерал Експрес“ и да ги прати на Стиви Уондър. После се обадих на Стиви, за да му кажа какво ще получи.
Беше доста красноречив.
— Без майтап — каза. — Истински благодарен съм за това, което ще получа.
Казах, че съм сигурен в това. И Уондър не се нуждаеше от хора като Грифит и Пинки.
— Какво да направя с тях?
— Пази ги. — В моя притъпен от джина словашки мозък се оформяше план. — Помниш ли колко весело си прекарах ме миналия ноември сред природата?
Почти си представих как върти глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно.
— А, до старата странноприемница ли?
— Точно така.
— Е, да, приятно беше.
— Радвам се, че го одобряваш. Наеми два пикапа и ги остави на паркинга на летище „Уорингтън“. — Пистата там беше достатъчно дълга, за да се приземи самолет като гълфстрийма, а аз не исках да кацаме на летище „Дълес“, което беше по-удобно, но според думите на Уондър гъмжеше от ченгета на ФБР. — Сложи ключовете от вътрешната страна на броните. Надраскан ги с тебешир, за да знам кои са моите. После иди при Юта и Дон. Чакай ме с пакета от „Федерал Експрес“. И не забравяй: пази се през цялото време.
— Няма проблеми. — Уондър, доказал себе си в боевете ветеран от Морската пехота на САЩ (или както я наричаха Заблудените чеда на чичо Сам)116, имаше два медала „Сребърна звезда“ от Виетнам за това, че е правил лоши неща в близост с мистър Чарли и други отбрани злодеи.
Всъщност той обожава тези неща. Идиотите като него си приличат — напълно откачени са. И затова ми харесват толкова.
Отидохме до летище „Ханеда“ южно от Токио, където под внимателния надзор на То Шо се натоварихме във фирмения самолет на „Мацуко“. Тесничко беше, но успяхме да напъхаме всичко на борда, включително оръжията и патроните си, както и веществените доказателства, които бяхме събрали на борда на „Акита Мару“. То Шо запечата най-важната информация с дипломатически печати — нямах представа откъде ги е намерил. До Пик щеше да лети един от пилотите на „Мацуко“, когото извикахме да го подсигурява.
За да е сигурен, че всичко ще мине добре, То Шо нареди на своето пънкарче да дойде с нас. Йоши, който носеше дипломатически паспорт и свободно говореше английски език, стана причината американските митници да не ни създават проблеми за оръжията. Американците знаеха само, че реактивният самолет на „Мацуко“ е по ПП — за вас, цивилни, това е Правителствена поръчка — и товарът му, подходящо запечатан с дипломатически печати, беше неприкосновен.
116
USMC (United States Marine Corps — Морска пехота на САЩ) и (Uncle Sam’s Misguided Children — Заблудените чеда на чичо Сам). — Б.пр.