— Сядайте.
Грифит понечи да каже нещо. Грабнах реверите на белия раиран костюм от „Севил Роу“ и го повдигнах на двадесет сантиметра от пода.
— Казах сядай, тъпако.
Върнах го на пода и той седна. Успокоих се. Харесвам хората с чувство за ориентация.
Пинки не чака подкана.
Грифит нагласи ръба на крачола на панталона си. Поигра си с римския си пръстен. Показа ми тройните копчета на ярката си раирана риза от „Търнбул и Асер“. Прекара длан през гъстата си бяла коса. Оставих го да шава.
Огледах ги.
— Знаете ли — казах. — Това ми прилича на онези филми с Чарли Кан, дето Чарли — аз, неговият първороден син, — Гадния ето там, и всичките му останали чеда — повечето от тях видяхте отвън — събират всички заподозрени в една стая. Чарли отива при престъпника и казва на всички кой е той.
Налях си нова доза джин в гравираната кристална чаша.
— Е, господа, в случая престъпниците са само двама и са тук. — Сложих си още лед. — А неприятният факт е, че не всичките ми синове успяха да се върнат.
Разклатих напитката си и отпих.
— Господа — продължих. — Не искам да ви обърквам с терминология, но всичко се оказа едно голямо групово начукване.
Устата на Пинки зейна. Вдигнах показалец към него и го размахах.
— Още не. Ще поговориш по-късно. Както казваше Чарли Кан, „Полевият телефон, окачен на генералските топки, спомага за провеждането на интересни разговори“.
— Господи… — Очите му се разшириха.
— Успокой се, Пинки. Пошегувах се.
— Не ми беше смешно.
— И случилото се не беше смешно.
Отпих и поставих чашката върху една от античните френски маси на Грифит. Той изохка, щом кристалът докосна дървото.
— О, Грант… съжалявам. Колко лошо Дики надраска масата ти. — Отворих ножчето, което Малката бира беше взел от Пинки, и го забих в масата. Пробих сложната инкрустация. — Сега няма за какво да се притесняваш.
Грифит понечи да се изправи.
— Това е Луи Шести…
Ударих го през лицето с опакото на ръката си. От ъгълчето на устната му потече тънка струйка кръв. Доближих лицето си на сантиметър от неговото.
— Не ми пука, ако ще да я е направил самият шибан Крал на слънцето — казах. — Аз загубих хората си, защото си алчен шибан предател.
Направих знак на Пик, който отметна брезента от сандъците с ракети „Томахоук“, които бяхме складирали тук.
— Той открадна тези неща от Сийл Бийч — казах на Пинки. — Продаваше ги на приятеля си Хидео Икигами, собственик на „Мацуко Машин“. Помниш тази фирма — те продадоха фрезите на руснаците, за да могат да си направят ядрените подводници толкова тихи, колкото нашите.
— Знам, че ги открадна — каза Пинки.
— Знаеше? Господи, Пинки, в такъв случай защо не направи нещо?
— Дълга история.
— Обзалагам се, че е така — казах.
Пинки въздъхна, а после проплака:
— Нищо не съм направил.
— Не си направил нищо, Пинки — прекъснах го, — защото този задник — посочих с пръст Грант Грифит — те шантажираше, за да му помагаш.
— Какво искаш да кажеш? — запита Пинки.
— Искам да кажа, че си шибан предател.
Пинки не обърна никакво внимание на обвинението ми.
— Честно казано, Дик, изненадан съм, че не си схванал какво става. Смятах те за по-умен.
— Знам достатъчно. — Вдигнах джина и отпих. — Знам, че те шантажираше. Шантажирал е други хора. Имам шибаните досиета. Но няма да говоря за това. Смяташ, че не знам какво става ли? Слушай, тъпако, схващам много бързо. Знам, че от мига, в който се натъкнах на онези шибани кимчиядци в „Нарита“, животът ми се превърна в ад.
Знам, че ти и Грифит ме върнахте на служба, защото, ако съм униформен, щеше да ви е по-лесно да елиминирате заплахата, която представлявах за контрабандните ви операции. Знам, че се опитахте да ме прецакате, опитахте се да прецакате и „Червената клетка“. Изпратихте ни в Щаба на Военноморските сили, за да ни хванат.
Пинки не изглеждаше убеден и затова продължих:
— Когато това не стана, ни изпратихте в Сийл Бийч. Защо? Защото при следващата ревизия щяха да бъдат установени липсите на ракети и нас щяха да обвинят за нещата, които вършеха Грифит и приятелите му от „Сетюриънс“.
Отново погледнах Пинки. Не изглеждаше разтревожен. Защото беше задник. Чувствах се щастлив, че мога да го убия.
— После ни засилихте в Северна Корея. Надявахте се, че кимчиядците ще сторят това, което вие не можахте — да ни избият до един.
Пинки въздъхна.
— Значи си се досещал за всичко.
— И още как.
Изражението на лицето му се промени.
— Ще загубиш.
— Не ми пробутвай тъпотиите си, Пинки.
— Не ти ги пробутвам. — Стана и отиде до телефона, поставен на стойка от мрамор и орехово дърво. — Вдигни телефона.