— Нали знаеш, че и аз бих застрелял кучия син?
— Moi?
Пое слушалката от ръката ми.
— Почакайте малко, полковник. Имам да свърша още малко работа, преди да дойдете с вашите хора.
Сега беше негов ред да закрие слушалката. Изгледа ме с невинния си поглед на новородено.
— Дик, кога ли съм можел да те контролирам? Ти си отстъпник, завършен отцепник и всеки във Военноморските сили го знае.
Той беше хитър измамник и долен задник и в този момент ако имах друг патрон, щях да убия и него. Но пистолетът беше празен.
Сега започвах да осъзнавам истинските последици от това, което бях направил.
— Е, Пинки, да ме вземат мътните, вероятно ти ще получиш още една звезда.
Той ми пусна вялата си усмивка.
— Зная. И го заслужавам.
Заслужил го беше. Аз носех белезите, а задници като Пинки — звездите. Прииска ми се да го изритам в топките.
Но, честно казано, нямах сили. Бях уморен. Уморен до смърт. Искаше ми се да бъда във вила „Свирепия“ със сауната, ваната с джакузи и чаша джин „Бомбай“.
— Отивам си у дома — казах. — Вземам си хората и се прибирам.
Погледнах Уондър, Чери, Гадния, Пачия крак, Малката бира, Пик и Нод. После изгледах Пинки. Той не струваше колкото урината им.
— Хайде да вървим да се натряскаме — казах и тръгнах по коридора.
— Не се отклонявай много от резервата си — обади се Пинки. — Може отново да имаме нужда от теб.
— Има много да чакаш.
Пинки размаха пръста си с маникюр.
— Не се заричай, Дик.
Всъщност, когато излизахме, кучият му син си свиркаше мелодията „Направих го, както исках“.
Това никак не ме притесняваше. Нали имах шибаната му папка от Следствената служба.