Сега, задъхан и проснат по гръб в подземната товаро-разтоварна платформа, с кръв, туптяща в ушите ми, си спомних как на чаша студена бира с бойците след напрегнат ден, прекаран в стрелба, аз броях новите си белези и се питах дали всичко това наистина си струва. Тази нощ можех да дам ясен отговор.
Тази нощ бях сам. Sans25 подкрепа. Sans приятели, съюзници или други стрелци.
Измъкнах се, защото бях наточил добре острието си по време на тренировките в „ТЮЛЕН-6“.
Глава трета
То Шо и още шестима дойдоха навреме, за да приберат останките. За по-малко от половин час пристигнаха от Токио — изглежда, с хеликоптер. Всъщност хеликоптерите бяха два, но пътуването си струваше средствата. Оказа се, че тези кимчиядци са севернокорейци, а Съединените щати не признаваха тази страна. И тримата бяха законно в Япония. От документите се разбираше, че всички работят. Единият беше чиновник в севернокорейското посолство. То Шо знаеше за него — агент-разузнавач. Другият беше работник в Токио. Останалите двама имаха фирмени карти на „Мацуко“. Знаех това име и никак не го харесвах. В края на 70-те години „Мацуко“ бяха продали свръхсекретни седемкоординатни фрезмашини на руснаците за милиони долари. Машините, високи колкото двуетажни сгради и с тегло триста тона, дадоха възможност на Съветските военноморски сили да произвеждат единадесетлопатъчни витла за подводници, които работеха толкова тихо, колкото витлата на американските щурмови подводници. В търсенето си на печалби „Мацуко“ завинаги бяха променили съотношението на силите в подводната война.
Преди да се захване за работа, То Шо ме скастри така, че ако го чуеше Ев Барет, би се почувствал горд.
— Тъп задник, лайномозъчен минетчия — започна той, — какво мислиш направи, като гърмя по тези хора, без да ми се обадиш?
След това сам си отговори:
— Осра се — изрева той и завря носа си в моя. — Ти се осра и сериозно накърни авторитета ми. — Направи кратка пауза. — По дяволите, Дик…
Опитах се да кажа нещо. То Шо не искаше и да знае.
— Не ща да чувам нищо, докато не разбера какво, по дяволите, е станало тук.
Поуспокои се, като видя на какво съм се натъкнал. Когато се появих, корейците мъкнеха по площадката контейнер с високоскоростни детонатори — електронни превключватели, практически същите като критроните — малките, прецизни електронни взриватели, използвани при ядрените оръжия.
Тези тук бяха малки детонатори, каквито се използват за тактически ракети като „Томахоук“. Виждал съм подобни при едно проникване на „Червената клетка“ в складовете на Военноморските сили. Сандъкът носеше безобидния надпис „ЧАСТИ ЗА КЛИМАТИЧНИ ИНСТАЛАЦИИ МАРКА «ЕКМИ»“, а маршрутът, по който е бил експедиран до „Нарита“, представляваше сложна одисея — Лондон, Франкфурт и Рим. Беше лесно да се види, че крайната точка на получаване, указана на многоезичния лист, залепен на едната страна на сандъка, е някаква фирма за електроника в Хонконг.
Очевидно бях прекъснал корейците по време на игра — понгянгския26 вариант на монте27 с три карти, при която детонаторите са асото в дупката, а благодарение на ловкостта на корейците щяха да се озоват в Северна Корея за използване в някоя ядрена програма, докато празният сандък продължава пътя си към колонията на британската корона.
Двама от тангата все още бяха живи — може би вече не мога да стрелям както навремето — и То Шо нареди да ги закарат под строга охрана в болница, където да ги закърпят преди разпитите. Оказаха ми първа помощ за раната на бузата, а след това двамата с него се върнахме с хеликоптера до Токио и в кабинета му разказах всичко. Обадихме се и на О’Баниън и му обяснихме за приключението ми с тези кондензатори, за да може да информира „Фуджоки“.
Все още бях силно възбуден. Мисълта ми работеше със свръхзвукова скорост. Припомнях си стрелбата и се опитвах да възстановя каквото мога. Но всеки път получавах един и същи сигнал за грешка: „Нещо в тази картина не е наред.“ Просто бях прекалено откачен или уморен, или пък възбуден, за да мога да разбера кой е грешният елемент в картината. Майната ми.
Часът беше 9,00. Един от хората на То Шо ми каза, че фирмата, произвела детонаторите, се казва „Джоунс-Хамилтън“. Седнах на компютъра и си поиграх малко с „Нексис“28 и „Доу Джоунс“. Открих, че „Джоунс-Хамилтън“ е предприемаческа фирма от Калифорния и си имат често „шушу-мушу“ с Министерството на отбраната, най-вече защото един от директорите й е бил министър там и се казва Грант Грифит.