Смътно помнех името Грифит — имаше нещо мръсничко около него. Сигурно е мошеник, като се има предвид, че изнасянето на ядрени детонатори е незаконно. Докато се правех на Шерлок, накарах То Шо да проследи фирмата за електроника на листа. Беше собственост на някой си Грант Грифит. Нямаше никакви случайности. Този тип беше мошеник.
Обадихме се до Хавайските острови. Когато казах на О’Баниън какво съм открил, той веднага ми нареди да предам всичко по каналния ред. Според него властите биха се заинтересували от новините за ядрени детонатори и участието на бивш министър на отбраната в подобни афери.
То Шо ме закара до американското посолство. Обадих се на военноморския аташе от кабината на постовия морски пехотинец и поисках незабавна среща. Негово кралско височество полковник Бливет Сфинктер-младши, не знам как му беше името, в момента имаше прекалено важни ангажименти, за да ме приеме веднага. И докато чаках, отидох до магазинчето, за да купя за То Шо кашон безмитно уиски „Хейг & Хейг“ в бутилки с вдлъбнати страни като благодарност за пистолета, патроните и моралната подкрепа.
— Смятай го за подкуп — казах му.
Той прибра кашона в багажника на колата си така грижливо, сякаш държеше тленните останки на някой от предците си.
— Разбира се, приятел, знаеш, че ще го приема точно така — отговори той. — Не забравяй, че съм учил в твоята страна и познавам обичаите ви.
Седнахме в приемната на третия етаж на огромната сграда на посолството, наблюдавахме апаратчиците от Държавния департамент, които минаваха покрай нас в раираните си костюми, въртяха палци, поклащаха се на пети и дрънкаха с монетите в джобовете си. Говорихме си и разглеждахме един стар брой на списание „Пийпъл“ — отпреди шест месеца.
Най-накрая след два часа чакане ме пуснаха във валхалата29 на Военноморските сили. Аташето, бивш шофьор на кораб, беше в колосана риза, с пръстен от академията и отегчено изражение. Не си направи дори труд да записва. Стоях само десет минути.
Ядосах се. В края на краищата ставаше дума за ядрено оръжие, а тоя само кимаше. Е, майната му. Реших, когато се върна в Щатите, да се обадя на стария си приятел Тони Меркалди, който работеше в ЦРУ — правеше хубави неща. Той нямаше да остане безразличен към това, което щях да му разкажа. Целунах всички необходими печати и се заклех да пазя тайна, след което бях свободен да напусна Токио.
Е, почти свободен. То Шо ме държа още дванадесет часа.
Обясни ми всичко, докато се разхождахме в парка пред стария императорски дворец, където според него беше почти невъзможно разговорът ни да бъде подслушан.
— Става дума за нещо неприятно, Дик — каза той.
— Карай, То Шо.
Вдигна рамене.
— Виж, имаме проблеми. Най-напред, когато разглобихме сандъците, намерихме три многопосочни устройства за проследяване, работещи в пасивен режим.
— Пратката е била следена? — Това ме порази.
— Да. И, изглежда, тези неща са произведени в Америка.
Дали не се бях намъкнал в игра на „Християните в действие“ — както тюлените наричаха ЦРУ — или на някоя друга агенция?
То Шо каза, че няма дори и най-смътна представа.
— Но зная, че бивш министър на отбраната е въвлечен в това, което ми прилича на операция за незаконно вкарване на оръжия в Северна Корея. Бих искал да го поразпитам и съвсем ясно заявих това на висшестоящите си. Проблемът е, че той има няколко високопоставени приятели тук, в Япония, а те успяват да държат „Куника“ с вързани ръце. Заповедите са много прости. Цитирам: „Прекратете. Точка.“ Край на цитата.
— Това ми звучи като начало на операция по прикриване.
— И на мен така ми изглеждат нещата. Официално ни наредиха да прекратим всичко, но шефът ми не иска да се предаде така лесно.
— Не съм го виждал, но вече започвам да го харесвам.
То Шо се усмихна.
— Един отвратителен старец. Раздразнителен сухар. Независим. Много различен от нормалния японец. Но вдигна рамене, намигна и ми кимна, а аз разбирам езика на жестовете му. Каза, че мога да продължа по случая, но много, много предпазливо.
— И ще го направиш ли? — Ако То Шо смяташе да продължи разследването, аз също исках да участвам.
Всъщност вече бях решил сам да се заема с шибания Грант Грифит, когато се върна в Щатите.
Питате защо?
Хубав въпрос. Отговорът е прост. Вижте. Военноморските сили може и да ме прецакаха, но все пак аз служих в тях повече от тридесет години. Същите тези Военноморски сили ме приеха, образоваха ме, направиха ме водач на няколко смели мъже и ми дадоха възможност да убивам враговете си.
29
Валхала — от скандинавската митология. Голямата зала на върховния бог Один, в която живеят вечно воините, загинали в боя. — Б.пр.