И когато някой проклет юрист милионер започне да прави номера, заради които може да загинат хора от Военноморските сили, аз бих искал да натикам задника му в земята. Край на проповедта.
Погледнах То Шо.
— Е?
— Дик, ще ми направиш ли една услуга. Все още имаш познати с хубави компютри в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на Щатите. Изрови каквото можеш за Грант Грифит и за това какво е намислил и ми го предай.
Не отговорих. Инстинктивно не харесах идеята. Нямах нищо против да поддържам колегиални отношения с То Шо.
Когато ръководех „Червената клетка“, двамата бяхме представители на правителствата си и на тази база разменяхме официална информация. Но сега нямах статут на официално лице. Той искаше да му стана агент, а агентът обикновено е чужденец, който издава информация на офицер от разузнаването. Тук, в Япония, аз бях чужденец, а То Шо — офицер от разузнаването. Мислите ли, че съм прекалено мнителен? Е, мислете каквото си искате, но в края на краищата щях да стана шпионин на То Шо.
И все пак във всичко имаше известен смисъл, ако можех да пораздвижа нещата. Разбира се, нямаше да използвам връзките си в ЦРУ и Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на Щатите, за да предавам информация на правителството на друга страна. За това си има дума — предателство.
Но То Шо имаше достъп до информация, до която аз не можех да се добера. Той представляваше официална агенция и можеше да се възползва от това, независимо дали работи по тайна операция или не. А аз? Аз бях пенсионер и бивш затворник. И ако моята информация — колкото и незначителна да е тя — не беше секретна, то нямаше нищо лошо в това да я споделя с него.
— Дадено. — Стиснахме си ръцете.
То Шо се постара да ме качи на самолета преди края на деня. Беше успял да потули историята в „Нарита“ и не искаше да се мотая наоколо, ако пресата или някой друг започне да си вре носа. Затова ме закара до хотел „Окура“, промъкна ме и там през пропуска, уреди ми място в първа класа и на вратата ми се поклони като някакъв шибан самурай от филмите. Гледах го през прозореца. Стоя там, залепил нос за стъклото, докато дръпнаха рампата, изтикаха самолета назад и започнаха да го теглят към пистата.
Както Роналд Рейгън обичаше да казва на Горби: „Вярвай, но проверявай.“ Сайонара, То Шо. През следващите петнадесет часа от директния полет до международното летище „Дълес“ работих на двукилограмовия си лаптоп „Дел“, който О’Баниън ми беше дал, от време на време подремвах и сърбах от напитката си „Дом Периньон“. Докато пишех първата част от доклада си до Блек Джек Морисън, реших, че в края на краищата пътуването бе успешно. Очистих няколко лоши типове, чуках, ядох доста сурова риба и докато се занимавах с моите неща, бях намерил време и за развлечения. Кой казва, че животът не е прекрасен?
Единственият проблем идваше от бившия министър на отбраната, чиято фирма контрабандно изнасяше забранения плод при онези, дето ядат кимчи. Не ме разбирайте погрешно, аз съвсем не съм света вода ненапита. Но както казах, прекарал съм тридесет и три години във Военноморските сили и макар да мисля, че системата вони, вярвам в хората, които вършат цялата работа.
Изключих компютъра, загледах се в мехурчетата на шампанското и се замислих как да проверя този човек.
В къщата си — вила „Свирепия“, — която се намираше в гората на около шестдесет мили от Вашингтон, намерих списък с телефонни съобщения, дълъг колкото пишката ми. Ето защо пуснах касетата, налях си „Бомбай“ с лед и се заслушах и в двете. Шегувам се. Повечето бяха гадни обаждания от кредитори, злобни заплахи от бившата ми съпруга, молби от децата за пари и обаждания на отбрани приятели, които питаха къде, по дяволите, съм се дянал и кога ще се съберем на чашка „Бомбай“ с клюки.
Най-приятно ми стана от късото и сладко „Да ти го начукам много“ от Ник Гръндъл Гадния. От двадесет и пет секундното съобщение на Ник разбрах, че се обажда от телефонен автомат някъде наблизо — оперативна сигурност, нали разбирате, — но следващия път, когато той и момчетата се озоват във Вашингтон, ще ми се обадят пак съвсем тихичко. „Животът е ужасен. Командирът ни е абсолютно лайно и всички скучаем, защото вече никой не ни позволява да вилнеем и да стреляме. Спусни един «Бомбай» за наше здраве, капитане. Имаме нужда от това.“
Дявол да го вземе. Очите ми се насълзиха, когато прослушах записа за трети път. Това беше първият пряк контакт с хора от „Клетката“, откакто отидох в затвора. Ник не беше виновен. На бойците диверсанти от Военноморските сили, които сега наричат Група за разработване на специални методи за бойни действия в тила на врага, или ГРСМ, им бяха заповядали да не общуват с мен. Командирът на ГРСМ, капитан на име Дом Мъшър, известен като Лигльото, беше изпратил заповед до всички бойци. В нея се казваше, че всеки моряк, който влезе във връзка с Дик Марчинко, ще загуби разрешителното си да работи в секретни поделения. За онези от вас, които не разбират важността на това, е достатъчно да кажа, че без такова разрешително, тюлените не могат да работят със секретни материали. А почти всички неща, с които се занимават тюлените в ГРСМ, са секретни.