Научих за заповедта на Лигльото по агенция „Партенка“ на тюлените. Дори се шушукаше, че домашните ми телефони се подслушват и пощата ми се проверява. Не зная дали слуховете бяха верни, но предупрежденията свършиха работа. Никой от „Червената клетка“ не ми се обади, нито ми писа. Бяха успели да ме откъснат от мъжете, които бях водил.
Обаждането на Гадния означаваше, че са настъпили промени. Какво ли ще рече това? Кой знае? Пък и какво толкова, нали отново ще мога да се видя с тюлените си.
Накрая следваха осем обаждания от секретарката на нещо, наречено „Алайд нешънъл текнолъджис“. Искаше да разбере мога ли да се обадя във връзка с предложение за лична охрана на шефа на фирмата. След третото обаждане в гласа на секретарката се долавяше нотка припряност. Осмото звучеше направо истерично.
Не изгарях от желание да се обадя. Опитвах се да стоя настрана от охраната на важни персони. Наложи се да работя като бодигард, за да покрия разноските си по адвоката и двете съдебни дела, но се заклех, че никога вече няма да се занимавам с подобно нещо. Обикновено работата е скучна, а тези, които трябва да бъдат охранявани, са задници. Всъщност ставате добре платена бавачка — тарифата ми възлизаше на 2500 долара дневно, — с която се отнасят като с нещо средно между слуга и шофьор. Съпруги на директори са ме карали да лъскам среброто им, а дъщерите им са се опитвали да ме задяват, когато татенцето не ги вижда. Не можеш да пиеш, не можеш да ядеш често, а и работното време е прекалено дълго.
От време на време има и интересни неща и силни усещания, от които на човек му се смразява кръвта. Малко преди да вляза в затвора, бях изпратен в Пакистан, където се представях като атакуващ защитник на директор на фирма, когото местните гангстери искаха да премахнат. Опазих задника му, понаплесках двама лоши типове и ядох най-лютата храна от тази страна на Халапено30. Но в деветдесет и девет процента от случаите човек просто си слага главата в торбата. Е, за много пари, но все пак си вътре.
А пък и достатъчно дълго бях опазвал важни персони във Военноморските сили. През 75-а ме пратиха да охранявам главнокомандващия Военноморските сили адмирал Джеймс Уоткинс по време на пътуване в Централна Америка. Имаше доста заплахи от терористи, но той не желаеше да пътува с голям антураж. Освен това ненавиждаше Военноморската следствена служба, която по принцип трябваше да осигурява безопасността му. Затова ме помолиха да оглавя едночленен охранителен отряд вместо десетте лайномозъчни тъпаци от Следствената служба, които обикновено пътуваха с него.
Заминах в униформа, накичен с всичките си медали и отличия. Носех куфарче досущ като на командващия. Неговото беше някаква луксозна марка, като „Крауч и Фицджералд“. Моето пък бе направено от „Хеклер и Кох“, швабските майстори на пистолети. В него се намираше автомат МП-5, а дръжката на куфарчето представляваше спусък. С това устройство не можеше да се стреля точно — освен лоши имаше вероятност да поразя и свои, но аз трябваше да пазя Уоткинс, а не да мисля за разни задници, които ми се пречкат.
Автоматът МП-5 не беше единственият ми избор. Всъщност аз представлявах подвижен говорещ оръжеен арсенал. В джобовете си носех различни минигранати, всяка с размерите на топче за пинг-понг и смъртоносна, колкото малка касетъчна бомба. Имах кожена палка, нож и един надежден автоматичен пистолет „Детоникс комбатмастер Марк V“ 45-и калибър, който се побираше в дланта ми. Зад колана си носех гарота. В токата на колана си криех кама. И нито за миг не се отдалечавах от командващия. Вечер го завивах в леглото му, а рано сутрин го събуждах. Спях в съседна стая. Заедно пиехме, ядяхме и дори заедно пикаехме и ходехме по голяма нужда. Тогава за първи път по време на престой в чужбина не можах да изчукам нещо, нито да пийна малко вино. Харесвах адмирал Уоткинс. Все още го харесвам. А и първото пътуване премина добре. Но не и второто, третото, четвъртото или петото. Тогава реших, че охраната на важни личности е кофти нещо. Не си струва с това да си вадиш хляба. Не си струваше според мен.