Така че не бързах особено да отговоря на „Алайд“. Свърших доклада си за Блек Джек Морисън и го изпратих по „Федерал експрес“31. Насякох, нацепих и подредих седем кубика дърва, настъргах три кубически метра стърготини, за да покрия градината си, и опразних почти една пета от бутилката с „Бомбай“ във ваната. Освен това включих компютъра и потърсих името на Грант Грифит в системата „Нексис“ и няколко други бази с данни.
Преди не повече от шест месеца го бяха обрисували във „Вашингтон пост“. Статията представляваше поредният подмазвачески минет, според който Грифит е страхотен и шибаните му опити да прокара идеите си за упражняване на въздействие се представяха като служба на обществото. Имаше една по-интересна и ценна статия в „Бизнес уик“, която обхващаше обширната мрежа на Грифит. Преснимах я и я използвах като основа за организационен график.
Обадих се и на Тони Меркалди от ЦРУ и поисках да се видя с него. Срещнахме се в офицерския клуб на военновъздушната база „Болинг“ на Източния бряг на река Анакоста до Вашингтон. Прекарахме заедно два часа, разказах му за пътуването си до Япония и досадата, с която служителите на властта бяха посрещнали откритията ми.
Тони поклати глава.
— Задници — каза той. — Не разбират колко близо са севернокорейците до създаването на бомба. Без да навлизаме в секретните подробности, смятаме, че им остават по-малко от 22 месеца, преди да я направят.
— Какво ги задържа?
— Неща като детонаторите, на които си се натъкнал. Имат кондензатори от Съветите… — Меркалди вдигна очи към небето. — Извинявай. Руснаците. Както и да е, бомбите с кондензаторни детонатори са несигурни. Търсят най-модерни елементи, за да направят съвременни бомби. С електроника. С транзистори. Миниатюрни.
Информацията на Меркалди много добре си пасваше с всичко, което бях видял. Затова споделих с него подозренията си за Грант Грифит. За моя голяма изненада Мерк ми каза, че съм много далеч от истината.
— Той е от добрите, Дик.
— Така ли? Е, тогава защо изпраща детонатори за ядрени бомби, по дяволите?
Меркалди изтърси една троха от униформата си на полковник от Военновъздушните сили.
— Не зная — отговори той. — Но ако Грант Грифит го е направил, то не е без причина.
Обясни ми, че Грифит е помагал на Пентагона при решаването на случай за контрабанден внос на високи технологии в Съветския съюз и е напълно възможно сега да прави същото.
Не бях напълно убеден, но думите на Мерк ме поукротиха. И все пак го накарах да ми обещае, че ще провери и ще ми се обади. Имаше нещо тъмно около Грант Грифит, което ме караше да се чувствам неспокоен, а инстинктите ми никога не са ме лъгали.
Изпратих на То Шо по факса купчина изрезки от вестници заедно с известие, че скоро ще му се обадя. После отново седнах над компютъра и започнах да проучвам „Алайд“. Данните бяха оскъдни. Оказа се малка фирма, деветдесет процента от бизнеса й беше свързан с Военноморските сили. Толкова. Вече бяха минали шест дни от последното им обаждане и реших да позвъня на „Алайд“.
Казаха ми, че са заплашили шефа на фирмата с убийство. Предложих им да се обърнат към полицията. Отговориха, че заплахата не е достатъчно конкретна, за да оправдава намеса на полицията. Към мен ги насочил някой от Военноморските сили.
Станах подозрителен. Това не е ли „мухоловка“, както му викат в света на разузнаването — „ужилване“, вдъхновено от Военноморските сили, за да ми лепнат съучастие в опит за убийство?
Обясних на „Алайд“, че не предлагам нищо друго освен закрила. А тя е с отбранителен, а не нападателен характер.
Онзи отговори, че точно това търсят.
Обявих им скандално висок хонорар. Казаха, че са им предлагали много по-високи и им звучи добре. Ритнах се сам и ядосан предложих да се срещна с важната личност, преди да се ангажирам. Може би оня няма да ме хареса. Може би ще го обидя. Може би ще му доскучая до смърт. Може би.
Не исках да си създавам главоболия. Но пък бях останал без пари, а в емигрантското семейство, от което произлизам, всички изкарваха прехраната си с работа. Попитах как се казва.
Казваше се Джоузеф Андрюс. Инженер. Страхотно. Бял протестант от англосаксонски32 произход, кръстен на един герой от роман на Хенри Филдинг, който печели мангизите си с помощта на логаритмична линийка.
Напук на здравия разум си уредихме среща в старата част на град Александрия в един ресторант на река Потомак — наричаха го „Чарт хаус“. Харесваше ми там. Приличаше на удобен хол: обзаведен беше така, че да създава неофициална атмосфера, храната бе добра, напитките — големи, а и келнерите не се мотаеха. Щяхме да се срещнем за вечеря. Той щеше да я плати, а също и сметката в бара.