Познах го още щом се показа на вратата. Слаб, към шестдесетгодишен, с бяла коса. Прическа в стил „Помпадур“ като на Рос Перо, обичайния сив костюм на тънки райета, бяла полиестерна риза, синя вратовръзка и пластмасовата кутийка за писалка в джоба на сакото — по всичко личеше, че е той. Инженерите така безбожно си приличат, че можеш да ги разпознаеш от километри.
Майкъл, управителят, го доведе на масата ми.
Изгледа ме като извънземно. Косата ми беше сплетена на плитка, която се спускаше на гърба ми, а брадата ми наподобяваше нещо средно между стил „татарин“ и „варварин“.
— Мистър Марчинко?
— C’est moi. — Изправих се. — Enchante33.
— Джо Андрюс. Приятно ми е да се запознаем.
Стиснахме си ръцете. Имаше здрава, суха длан. Това ми хареса.
Седнахме. Поръча си нискокалорична кола. Това беше лош знак. Пресуших своя „Бомбай“ и поисках още една тройна напитка. Започнахме да си бъбрим. Мислех да му посветя няколко часа, да го накарам да черпи и после да се чупя.
Той ме гледаше през дебелите стъкла на очилата си. Беше от онези хора, които изглеждат голи без джобен компютър в ръка. А и мигаше често. Приличаше ми на развеселена катерица. Реших да го нарека с кодовото име Алвин34.
Поиграхме си на спаринг-партньори около половин час и в същото време и двамата „опипвахме“ почвата. Пробвахме еврейската игра „Познаваш ли този или онзи“ и се опитвахме да разберем дали пътищата ни някъде не са се пресичали.
С изненада открих, че ни свързват повече неща, отколкото очаквах. Името му не беше Андрюс. Казвал се Джоузеф Амаюк, най-големият син на хърватски обущар емигрант. Родил се в двуетажен блок в квартал с жилища под наем в Северна Филаделфия. Оказа се, че и двамата сме пенсилванци от работнически семейства. Аз произхождах от стар словашки миньорски род и бях роден в малката паянтова къща на баба си Джъстин Павлик в Лансфорд, Пенсилвания. И двамата знаехме какво е пот, разбито сърце и сливовица, макар че я пиех само аз.
И той като мен беше човек, измъкнал се със собствени усиля от беднотията. Записал се в колеж, в „Темпъл Юнивърсити“, а после завършил техническия университет в Масачузетс. Работил двадесет години като проектант в „Интернешънъл Дайнамикс“, като помагал за изграждането на много системи за насочване, използвани в неуловимите за хидролокатори подводници на Военноморските сили. След това изведнъж напуснал, защото, както сам се изрази, системата сама се прецаквала, а той искал не да й сътрудничи, а да прави нещо голямо.
Създал своя фирма и започнал да разработва системи за насочване за ракетите на Военноморските сили. Направил я преуспяваща по старомодния начин — с пот и кръв. Оженил се още като студент в последния курс. Трите му деца вече бяха големи — лекари. Казах му, че е късметлия. Моите деца бяха вече около двадесетте, но все още не бяха пораснали. Може и да пораснат някой ден.
Аз пък бях поел пътя на Военноморските сили — прекъснах училище и влязох в армията на седемнадесет години, за да избягна поправителното училище. Станах водолаз, защото исках да раздавам наказания и да ритам задници. Благодарение на непрекъснатото ръчкане на първия ми командир, оня прекрасно вулгарен и възхитително сквернословен взводен старшина Ев Барет, чийто глас винаги звучи в съзнанието ми в стресови моменти, изкарах диплом за средно образование, отидох в офицерската школа и станах свръхсрочнослужещ. След това ме приеха за тюлен и се почна едно двадесетгодишно вилнеене, скачане с парашути, насилване, оплячкосване и опожаряване. Служих като аташе в Камбоджа и там карах сърф на бос крак под обстрела на червените кхмери. Командвах „ТЮЛЕН-група 2“. Изкарах диплом от колеж, а също и магистърска степен от университета в Обърн.
През 1980 г. ми заповядаха да създам военноморския еквивалент на група „Делта“ — „ТЮЛЕН-6“. Пенсионирах се десет години по-късно като следствен, за когото похарчиха 60 милиона долара. Двадесет и три месеца по-късно бях обвинен от Министерството на правосъдието, изтърпях две съдебни дела и излежах една година във федералния пандиз.
Разследваха ме по същото време, когато се занимаваха и с Оли Норт35. Него го дърпаха за унищожаване на документи, а мен — за унищожаване на хора.
Бях се наслаждавал на това унищожаване повече, отколкото Оли на онова с хартията.
Но стига съм говорил за себе си. Какво правиш ти, Джо?
Е, той каза, че е на петдесет и осем години, децата му са пораснали и иска вече да работи не за тях, а за себе си. Беше малък бизнесмен в свят на мултинационални корпорации и съкращения на бюджетите за отбраната, но предизвикателството му харесвало и искал да победи. Това ми допадаше. Попитах го защо смята, че се нуждае от защита?
35
Полковник Оливър Норт, човекът, извършил сделката с Иран, в резултат на която възниква скандалът „Ирангейт“. Подведен е под отговорност за лъжесвидетелстване пред Конгреса. — Б.пр.