Обясни ми, че си изкарва хляба, като измисля телеметрични системи по нов проект за ракети на Военноморските сили. Изцяло е обсебен от друг нов проект: яко бил затънал в дългове, за да купи една италианска фирма, която строи миниподводници с пръстеновидни корпуси и дизелови двигатели, съвсем уместно наречени Focas, или тюлени — това са малки маневрени съдове, които поемат от осем до двадесет и пет души и са особено ефикасни за операциите на тюлените. Но досега Военноморските сили отказвали контакти във връзка с подводницата на Андрюс, дори и само за да я оценят. Тъй като била с дизелов двигател, хич не ги интересувала.
Изглеждаше съвсем разбираемо. Бях го установил през 1974 г., когато като командир на „ТЮЛЕН-2“ се опитах да ги накарам да купят подобна на тази подводница — за дванадесет души, удобна за операции в тила на врага при особени условия и ограничени цели. Тогава ми отказаха точно както сега го начукваха и на Джо поради вътрешноведомствен спор между Сухопътните войски, които финансират и контролират тюлените, и подводния флот, който финансира и контролира подводниците.
Мога да изпиша топове хартия на тази тема, но изводът е един: Сухопътните войски не могат да закупят подводници, а подводният флот не иска да закупи подводници с дизелови двигатели.
Джо беше жертва на една толкова скована и тесногръда система, че дори и да притежаваше идеалния модел, Военноморските сили пак щяха да го отхвърлят. Каза, че до момента е вложил повече от два милиона долара в този бизнес. Заложил къщата си и изтеглил заеми от банки. Но печалбата би си струвала всичко това. Ако Военноморските сили закупят двадесет и пет подводници, а всяка от тях е четири милиона и половина долара, брутната му печалба щеше да стигне 110 милиона долара, като за него остават повече от половината.
— Големи пари, Джо.
— Можеш да заложиш задника си, че са големи, Дик.
Единствената му надежда беше да наеме някой лобист, който да представи проблема направо във висшите ешелони на Пентагона, пред офицерите, които не е можел да разбие сам.
Питах го какво го спира.
Парите. Джо обясни, че само един човек в града може да убеди подводния флот да закупи дизелова подводница. Грант Грифит — бившият министър на отбраната. Но той искал 1500 долара на час и предварително изплатен минимум от двеста часа.
— Дик, това е една трета от милион долара. Нямам ги.
Когато чух това име, ушите ми щръкнаха. Ако този човек иска да бъде представян от Грифит, то аз имах интерес да се залепя като гербова марка за него. Особено след като строеше подводни плавателни съдове, каквито Северна Корея можеше да използва, за да прекарва материали за ядрени оръжия.
Попитах за заплахата и как се е добрал до мен.
— Добрах се до теб, защото разговарях с един приятел от разузнаването към Министерството на отбраната и го питах дали не познава някой, към когото да се обърна.
— Как се казва?
— Предпочитам да не ти казвам.
— Какво работи?
— Занимава се със специални операции.
— В кой отдел?
Джо ме погледна и се усмихна.
— Не мога да ти кажа, Дик. Ако ти кажа, ще се сетиш, а той иска да стои настрани. Но ми каза, че ако искам най-доброто, трябва да наема теб. Каза, че Военноморските сили са те прецакали.
Е, познавах поне петдесетина такива човека в разузнаването на Военноморските сили — от пикльовците от ВВС като стария ми приятел Тони Меркалди до тюлени, които съм обучавал в „Група 6“, и армейски задници, с които през различни периоди сме провеждали съвместни учения. А мисълта, че Военноморските сили ми го бяха начукали, споделях напълно.
— Окей. Да предположим, че не ми гласят номер чрез теб. Най-напред ми кажи защо смяташ, че се нуждаеш от защита.
— Касетъчните бомби — отвърна Джо.
Това беше напълно безсмислено. Поръчах още една тройна доза „Бомбай“ — третата, откакто бе дошъл. Джо сръбна от нискокалоричната си кола и обясни. Участвал в проектирането на нови касетъчни бомби на военноморската авиация. Правели ги по-ефективни, което, разбира се, значеше по-смъртоносни. На един етап от работата трябвало да използват животни за изследвания на нараняванията и това по някакъв начин привлякло вниманието на тълпа активисти от движението за защита правата на животните. Всичко започнало изведнъж, по времето, когато съм бил в Япония. Единия ден всичко било нормално. На следващия гумите на колата на Джо били срязани, колата пръскана със спрей и на телефонния секретар имало записани доста нецензурни обаждания. Два дни по-късно получил първата от дванадесет заплашителни бележки заедно с негови снимки на път за работа. Беше ги донесъл, за да ми ги покаже. Изнервяха го.