— А полицаите?
— Казаха, че ако се случи нещо, ще се задействат.
Разбира се. Какво ли бих могъл да очаквам? Разгледах снимките и документите. Джо не беше от онези старши служители, които искаха да си придават важност. Наистина бе заплашен. Стигахме до същината на нещата, когато ядяхме печената на скара риба меч. Той дори изпи чаша вино. Е, добре де. Половин чаша.
Към края на вечерята се съгласих да му помогна. Работейки за Джо, можех да науча повече за Грифит, а в същото време и да получавам заплата. Когато се прибрах, изпратих на То Шо факс, с който исках информация за фирмата „Алайд нешънъл текнолъджис“ и накратко обясних ситуацията с Джо Андрюс. Шест часа по-късно получих само едно изречение от Токио: „Изрезките от вестниците са пълни с лайна. Стегни се. Нямаме нищо за «Алайд нешънъл текнолъджис». Пази се. Любов и целувки от Тош.“
Нали знаете колко често се случва, когато колата ви даде дефект и я закарате при монтьор, дефектът просто да не се покаже? Е, от мига, в който започнах да работя за Джо Андрюс, заплахите срещу него спряха. Дори го оставих да излиза сам, за примамка, а самият аз го следвах на дискретно разстояние.
В сряда сутринта Джо се качи в колата ми и ми показа някакъв плик.
— Добри вести — каза.
— Какво пише?
— Покана. — Като нетърпеливо дете ми набутваше този плик. Какво пише?
Чети, чети де!
Пликът беше от скъпите — с оная дебела хартия от памучни парцали36, каквито няма в складовете на армейската снабдителна служба. Измъкнах тежката картичка и я опипах.
— Прочети я, Дик.
— Добре де, ще я прочета. Господи!
Познах адреса. Това беше бърлогата на Грант Грифит в провинцията. Знаех за имението „Хъстингс“, защото бях свършил beaocup37 домашна работа. Грант Маккендрик Грифит беше един от министрите на отбраната по времето на Линдън Джонсън към края на 60-те години, а след това съветник по военните въпроси на всички републикански и демократични администрации. Винаги го интервюираха по „Найтлайн“38 и „СиЕнЕн“, както и в неделните сутрешни предавания — висок, изискан влечугоподобен задник с гъсти вежди и рано посивяла коса, винаги облечен в сиви костюми на тънки райета. Говореше с отмерен глас и вместо английски език използваше многосрични юридически дрънканици. За него винаги мислех като за Бившия. Това бе текстът, който показваха на екрана с обяснение, че е бивш министър на отбраната или бивш съветник на Рейгън, или пък бивш член на една или друга комисия за надпартийно гадаене на боб.
Грифит беше част от постоянното присъствие във Вашингтон — един от онези юристи лобисти като Роберт Щраус или Кларк Клифърд, или пък Ленърд Гармент, които правят милионите си без значение кой е на власт.
Знаех също, че веднъж в годината Грифит провежда военни игри в имението си в провинцията. Канеше десет екипа. Победителят получаваше трофей. Всичко това изглеждаше толкова тъпо — нещо като „Искам да бъда Войник на съдбата“.
— Е, та кое е толкова страхотно?
— Вечерта, когато се запознахме, ти казах, че бих искал Грифит да ни представя, но хонорарът му е твърде висок. Дори не иска да разговаря с мен. А сега — покана да го посетим в дома му.
Замислих се. Нямах намерение да казвам нищо на Джо, но съвпаденията ставаха вече твърде много. А аз не вярвам в тях. Още повече поканата си е покана.
— Ти не каза ли, че ако сделката с подводниците стане, ще спечелиш повече от петдесет милиона долара?
— Ъхъ.
— Е, ще се възползваш ли от военната игра?
— А?
— Поканата ще ти позволи да прекрачиш прага му. Отведи Грифит настрана. Кажи му, че ако те представлява, ще му дадеш петдесет процента от печалбата — това възлиза на двадесет и пет милиона, нали?
— Да му предложа процент?
— Да.
— Не съм се сещал за това. — Джо се почеса по брадата.
— Мислиш ли, че ще клъвне?
— За толкова пари? Кой не би клъвнал?
— Ами играта?
Сега пък игри-мигри.
— Какво играта?
— Няма ли да е добре да направим приятно впечатление на Грифит?
Това ме накара да се замисля. Може би Джо имаше право. Е, няма нищо невъзможно.
36
Най-скъпия вид хартия, изцяло или частично направена от памучни или ленени парцали. — Б.пр.