Отстъпи. Бутнах го и той седна тежко на асфалта.
— Добре. Обръщай се и направи двадесет лицеви опори.
Очите му заблестяха. Челюстта му трепереше. Но се обърна и зае позицията.
— Стой! — Погледнах останалите. — Какво ме гледате бе, лайномозъчни негодници такива? Не чухте ли какво ви казах преди малко — ако един от вас се осере, страдате всички?
Джо ме погледна с невярващи очи. Не беше очаквал такова отношение. Сякаш ми казваше: „Хей, аз ти плащам.“ Погледна ме с онзи поглед, който всички шефове владеят. Въздействието му върху служителите е гарантирано.
— Слушай, Дик… — педантично поде той. След това си затвори човката и ме погледна по-меко.
Освен в деня на първата ни среща Джо винаги ме беше виждал в костюм, вратовръзка и излъскани обувки „Гучи“. Когато валеше, носех шлифер „Бърбери“. Изглеждах съвсем като джентълмен.
Днес нещата вече бяха други. Беше ноември. В тази студена сутрин бе около нулата. Джо и тъпите му бюрократи трепереха. А аз стоях пред тях в униформени шорти с шест джоба, тениска с къси ръкави с картинка на злобен алигатор на име Phideaux40 и сандали на босо.
Косата и брадата ми изглеждаха, сякаш не са ресани от три дни. В черна найлонова калъфка на колана си носех боен нож.
Доближих големия си словашки нос на около сантиметър от носа на Джо.
— На мен ли говориш, заднико?
Разбра, че не се шегувам. Строполи се на земята. Останалите също.
Добре. Не трябваше да им харесва, а просто да го правят. Броях, докато правеха опорите. Джо направи осем. Дагуд и Кекса стигнаха до четири. Нормалния успя да направи около две. По дяволите! Това бяха трупове.
Казах им да станат.
— Добре. Хайде сега да поизцапаме дрехите и да разработим обувките.
Кекса изпъшка.
— Може ли да си поемем дъх? — помоли Джо.
Изсмях се злокобно.
— Какво? Да не си откачил? Я още двадесет.
Докато се търкаляха и правеха още лицеви опори, аз се разхождах пред тях като строеви сержант и обяснявах как ще започнем с курса по основи на придвижването по земни ориентири. Бях обозначил с жълта боя няколко дървета из близкото пасбище. Щяха да се движат с компас от едно дърво до друго и да разчитат азимутите и градусите.
Наблюдавах как си проправят път през полето, като се придвижваха от точка А към точка Б, след това към В и Г. Инженери. Знаеха кой край на стрелката да следват. Без проблеми.
След час разширих терена отвъд полезрението им и ги накарах да определят разстоянията между дърветата, за да имат представа къде би трябвало да се намират маркерите — използвах няколко стари парцалени кукли, които бях купил от вехтошарски магазин.
Към обед и четиримата постигнаха известен напредък, макар и поотделно. Всеки можеше да следва собствения си компас и да върви по права линия през серия незасяти полета. Квартетът беше доволен от напредъка. Добре. Това бе моментът да започнем с будалкането.
Върнах ги в къщата, където получиха по една паница гореща люта супа и по две бири. Джо и Нормалния поискаха диетична кола. Аз настоях да пият бира. Алкохолът щеше да ги поотпусне и да ми помогне да ги дезориентирам. Позволих им да използват тоалетните, а после ги пуснах на първото им трасе със завои през храсталака. Наредих им да се групират по двойки. Така щяхме да поставим основите на работата по двама и да се породи съревнование. Освен това им взех два от компасите.
Те почти не забелязваха липсата им. Решиха, че са усвоили придвижването по земни ориентири, и уверено се втурнаха напред през растителността като стадо елени лопатари.
Джо и Дагуд тръгнаха първи, последвани от Нормалния и Кекса. Струваше им се нормално. Джо беше шефът и хората му очакваха да ги води, въпреки че може и да не е най-добрият човек за челен дозор. Е, помислих си, че ще разберат тези неща по-късно. През това време аз се движех най-отзад, като се мотаех и наблюдавах темпото, движенията, нивото на самоувереност и се вслушвах в служебните им клюки. По-късно щяха да се научат и да не разговарят.
За да бъде всичко честно, бях намалил големината на целите. Вместо цели кукли сега използвах само главите им и, ах, забравих да кажа за това на гостите си. И знаете ли какво още? Ах, бях скрил и главите. Майната ви, грозни лайнени бюрократи.
Дали забелязаха това? Категорично не. Бяха изпълнени с онази самоувереност, заради която се умира по време на патрул. Дори започнаха да се шегуват — и пропуснаха първата цел. Всъщност минаха покрай нея, докато си дрънкаха като Люси и Етел41 и махаха с ръце като клоуни от новогодишно улично шоу.
Джо пръв усети, че грешат. Около четиридесет ярда по-надолу тръсна глава и реши да застанат в линия и да търсят.
40
Наименование на куче (Fido), съответстващо на българското Шаро, но написано, както би го изрекъл французин. — Б.пр.