Освен това се чудеше гласно дали не съм променил мишените по някакъв начин. На директния му въпрос отговорих, че са по-малки и може би съвсем малко по-трудни за намиране.
Отново замърмориха. Въведох нов елемент: времето. Дадох им деветнадесет минути, за да намерят следващия ориентир. Отново тръгнаха, но този път не така бързо и самоуверено. Започваха да проумяват реалността: теренът вече не беше равен, а тръните и шипките не им даваха възможност да си броят крачките. Гледах как Джо и Нормалния спореха дали са изминали 48 или 58 крачки на 230 градуса. Джо спечели спора, но грешеше. Гледах как подминаха ориентира и забиха направо през тръните, повече от декар площ, като следваха Джо. Този човек беше мазохист.
Е, какво пък, по дяволите. Чистият въздух ободряваше, денят ставаше по-топъл, а горичката — приятна, тъмна и дълбока като от поема на Робърт Фрост42. Затова оставих момченцата си да продължат напред. И още по-напред. След половин час Джо усети, че вероятно нещо не е наред. Даде заповед да спрат и се върна до дървото, на което се бях облегнал.
— Добре, прецака ни.
— Не съм ви прецакал, Джо. Вие сами се прецакахте. Бяхте толкова самоуверени, че се сплескахте.
Свиках съвещание.
— Вижте — казах им. — По-трудно е, отколкото изглежда. Но не е невъзможно.
Обясних им как да опростят задачата. Кимнаха с глави. Думите ми им се сториха разумни.
— Мислете като за „ЦЕЛУВКА“ — завърших.
— Ъ? — заекна озадачен Кекса.
— Целта Е Лекотата, Умнико Важен — отговорих. — Така правят тюлените. Така се оцелява. — Направих пауза, за да осмислят думите ми.
Дагуд почисти очилата си.
— Искате да кажете, че като отстраним всички странични елементи и се концентрираме само върху най-значимите неща, ще имаме по-дълго СВМП.
Бях озадачен.
— Какво е това? Някакъв шибан френски изменник и смукач на цици ли?
Кекса и Дагуд се засмяха. Джо взе да се хили.
Нормалния произнесе едно „тцъ-тцъ“ и размаха пръст под носа ми.
— Всеки знае, че СВМП е съкратено от Средно Време Между Повредите.
Всеки, но не и този тюлен.
— И можете ли да ми преведете това на английски?
— Разбира се — намеси се Джо. — Средно Време Между Посиранията.
Това ги разсмя.
Потупах го по рамото.
— Казано като от истински водолаз. — Извадих от джоба си карта. — Да видим дали можете да действате като тюлени и сами да намерите пътя до къщата.
Дадох им карта — от някакво географско проучване. Мащабът беше 1:5000 и на нея бях обозначил местоположението на къщата. Взех химикал и им показах къде се намират.
— Ще ви отнеме половин час, а може и четиридесет минути. Ако се натъкнете на река, значи сте тръгнали по грешния път на сто и осемдесет градуса. Ако не се върнете до утре сутринта, ще изпратя кучета следотърсачи. — Махнах им с ръка и се отдалечих по една тясна пътека. — До скоро виждане.
Добраха се до къщата след шест часа, тъкмо минаваше 17,00. Изглеждаха така, сякаш са ходили седмици наред. Чистите им униформи сега бяха мръсни. Новите им обувки бяха издраскани и със засъхнала кал. Изглеждаха гладни, жадни и готови да ме убият.
Поздравих ги от балкона на втория етаж. Изкъпан, в чиста черна униформа и високи обувки „Гортекс“.
Бях прекарал един час над компютърните бази данни, за да видя какво мога да намеря за военните игри на Грант Грифит, но без резултат. Това ме озадачи. Та този човек се стремеше към публичност. Но имаше неща в живота му, като военните игри, пред които, изглежда, бе спуснал завеса. Заинтригува ме как успява да го постигне.
Получих телефакс от То Шо, в който подробно се описваше една от японските връзки на Грифит. Министърът, който се беше опитал да прекрати разследването на „Куника“, беше сред водещите ултранационалисти — истински японски герой от войната, един от летците, нападнали Пърл Харбър. Той и Грифит притежаваха недвижима собственост в Токио и се познаваха покрай един от клиентите на Грифит — „Мацуко“.
Името ми се беше сторило познато и тъкмо започвах да се ровя из папките си, когато дочух степания и пъшкане отвън. Трябваше да са моите идиоти. Измъкнах се на балкона с чаша „Бомбай“. Вдигнах джина си за поздрав.
— Приятно ли прекарахте, момчета?
Никой не отговори, но ако можеха да ме убият с поглед, сега щях да съм мъртъв.
Оставих ги да почистят и изсушат дрехите си и да си вземат душ, а аз приготвях вечерята. Хапнахме говеждо филе на скара със салата и понеже се намирахме в мазето, с копнеж гледаха към сауната и ваната. Обсъдихме изминалия ден и варианти, които биха ги улеснили. Говорих им за историята на тактиката на малките групи и им раздадох копия от деветнадесетте правила на войната, написани от майор Робърт Роджърс през 1756 г.
42
Робърт Лий Фрост (1874–1963) — американски поет, известен с лиричните си поеми, посветени на природата в Нова Англия. — Б.пр.