Аш взел кофите и скочил. Но инструкторите видели, че вместо да излезе на повърхността, той стискал здраво кофите и ги мъкнел по цялата дължина на басейна, без нито веднъж да изплува.
Един раздразнителен лейтенант, Рой Боъм, произведен от обикновен войник (по-късно стана първият командир на „ТЮЛЕН-група 2Б“), го чакал до плиткия край.
— Какво смяташ, че правиш, мама му стара? — попитал Боъм, плюещия Ашенбренер, който поставял кофите си с камъни на ръба на басейна.
— Не мога да плувам — обяснил в отговор Аш.
— О, по дяволите. Ще те научим да плуваш, мамицата му — отвърнал Боъм, ветеранът от Втората световна война, който е бил помощник-боцман много преди да стане офицер. Мустангите44 като Рой Боъм бяха достатъчно прозорливи, за да разпознаят типичното, упорито магаре. — Добре дошъл на шибаното ни обучение.
— Господа, предстои ни нещо, което се нарича нощно учение. Това е така, защото е нощ и се нуждаете от упражнения. Ако се справите добре, ще прекарате в гората по-малко от три часа. Ако се осерете, утре по това време ще сте още там. Ще си сменяме местата. Джо ще започне като дозор, Дагуд като водач на звеното, Нормалния като заместник, а Кекса като стрелец. След тридесет минути ще се смените. В онази проклета военна игра, в която искате да участвате толкова много, вероятно ще вземат пленници и всеки от вас трябва да познава работата на другите.
Дадох на трима от тях да носят греди с дебелина четири на четири сантиметра и дължина около метър и двадесет. На Кекса връчих една от пресован бор с размери шест на шест сантиметра и дължина метър и шестдесет. Почнаха да пъшкат, докато вдигаха гредите.
— Това са оръжията ви. Три щурмови автомата ХК-93 и една картечница М-60. Ще ги носите така, сякаш са заредени. Помните ли какво ви казвах за полето на обстрел?
Вместо отговор получих празни погледи. Повторих думите си, но добавих малко подправки в стил Евърет Е. Барет.
— Тази вечер имаме три цели. Първата е яркочервена луминесцентна пръчка, втората е яркозелена и третата е яркожълта. Виждат се от десет метра. Но яркочервената пръчка ще свети само три часа, а аз съм я включил преди час и половина, така че побързайте.
Стояха и местеха неловко крака и ръце, докато държаха неудобните дървени „оръжия“, а аз продължих да обяснявам, че ни предстои да минем през познат терен и че истинската цел тази вечер е не толкова навигацията, а да се научат да се оправят в тъмното. Обясних, че ще действаме като истински патрул от петима — така, както ще бъде и във военната игра.
— Аз ще играя охрана на тила и ще си мълча. Всички решения ще се вземат от водача на взвода, така че ако той се осере, значи всички се осирате. Още нещо. Искам да считате нощния патрул за мисия във вражеска територия. Действайте по съответния начин.
Засмяха се. Само че аз не се шегувах. Ловният сезон беше в разгара си, което означаваше, че местните „момчета“ са излезли с глутници кучета да ловят лисици, дивите пуйки също са на свобода, а и се намирахме достатъчно навътре в гората, за да се натъкнат на някои от местните бракониери, а те положително не биха се зарадвали на група униформени неидентифицирани мъже, които се мотаят из дворовете им. Знаех, че ако някое от кучетата на съседите се разлае, то стопаните им изобщо няма да се поколебаят да излязат и да стрелят. Това щеше да принуди звеното ми да стои нащрек, а и може би щеше да стане причина за подмокрянето на някой и друг крачол.
Тръгнахме на запад от къщата, като започнахме да лазим надолу по едно дълго дере и форсирахме малко поточе. Не изминаха и десет минути, и главоболията започнаха. Оплакваха се от мокрите си крака, изморените си гърбове, от клоните, които шибаха лицата им, и от силничкия вечерен студ. Джо първи загуби търпение и избута водача настрани, след което тръгна направо през храсталака като някакъв бик.
Раздразнението му трая около шест минути, когато изведнъж едно силно праааас, дето можеше да означава само стрелба от мощна пушка от около 50 метра, накара моите зайци да се хвърлят на земята.
Дочуха се хорови възклицания: „Мама му стара!“ и „По дяволите!“.
Нормалния пропълзя до мястото, където клечах, и прошепна високо:
— Какво беше това, по дяволите?
— Един от съседите ми, задници такива — обясних. — Вдигате толкова силен шум, че сигурно сте го събудили от дълбок сън и иска да знаете, че това не му харесва.