— Искаш да кажеш, че тук има въоръжени хора?
— Разбира се. Това е дълбоката провинция, заднико.
— Майчице. Заради теб ще ни убият.
— Не и ако правите нещата така, както съм ви казал.
Направих универсалния сигнал за движещи се в кръг каруци, за да ги накарам да се приближат.
— Вижте, момчета. Облечени сте в камуфлажно облекло, така че никой не може да ви види. А се движите като стадо проклети животни. Затова съседите ще си помислят, че сте елени. — Направих пауза. — Познайте нещо, задници — тук стрелят по елените, без да имат разрешително за лов. — Оставих им малко време, за да проумеят за какво става дума. — Помислете, по дяволите. Ние сме патрул. Би трябвало да се движим тихо. Вероятността да успеем — или на ваш език, средно време между повредите — е обратнопропорционална на вдигания от нас шум. Загрявате ли?
Отговориха ми в хор с поклащане на глави и мънкания. — Добре, сменете водача и тръгвайте — тихо.
Дагуд поведе. Гледах как се промъква през храстите. Това момче вдъхваше надежди. Движеше се внимателно, пробваше земята с пръстите на краката си, тялото му се извиваше покрай храстите, очите му постоянно се движеха и оглеждаха зоната пред него, въпреки че не беше напълно сигурен за какво точно го прави. Е, не беше като Уотсън Кръпката, моя стар водач от група „Браво“, Втори взвод във Виетнам през 1967 г. Кръпката, който сега е уредник на Музея по подводна диверсия във Форт Пиърс, Флорида, беше истински старомоден ловец. Обичаше да ловува и да стреля, а и сега обича да го прави. Но Дагуд се справяше добре като за смотан мекушав цивилен. Усещаше добре нещата, защото имаше необходимите инстинкти. Аз трябваше само да ги доразвия.
Разбира се, заведе ги точно в едно блато. Сега бяха мокри и измръзнали. Дървените огнестрелни оръжия ставаха все по-тежки с всяка секунда, което увеличаваше мизерията им в геометрична прогресия. Не разрешавах никакви приказки, но от мястото си в тила долавях доста ругатни, макар изсъскани през зъби. Бяхме подминали червената луминесцентна пръчка с около четиристотин метра, когато Дагуд се досети, че бърка. За да изкупи грешката си, той се върна право в блатото, където Джо загуби едната си обувка.
Така му се падаше. По време на вечерята Джо ме беше попитал защо завързвам връзките на обувките си на големи, дебели, стегнати възли вместо на увиснали панделки. Обясних, че това е начин да останат на краката ми.
— Но това е прахосване на пари — беше изхленчил той като типичен счетоводител. — Значи трябва да режеш връзките си след всяко обуване.
— Точно така — бях отговорил и му разказах за ученията в Панама в еднометрова тиня или пясък. Открехнах го как хлабавите обувки имат склонността да се събуват сами, когато струята въздух ви измъкне от самолет, летящ със сто и петдесет мили в час.
Наблюдавах го внимателно, докато му говорех. Кимаше с глава нагоре-надолу, но не ме слушаше. Думите минаваха покрай ушите му и имах чувството, че ги чувам как отскачат от отсрещната стена.
По дяволите, та аз не правех всичко това заради себе си. Всъщност отношението на Джо беше като на един лайномозъчен капитан тюлен, с когото си имах работа преди повече от десет години като командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Макар да не съм го виждал почти десет години, все още ми се повдига, когато си спомням за него.
Въпросният задник се казваше… Е, ще го нарека Пинки Прескът III. Име, достатъчно близко, без да е клеветническо. Винаги говорех за него като Пинки Фъшкията45. Пинки беше роден за велики дела. Баща му, Пинки II, беше адмирал с четири звезди. Също и дядо му, Пинки I, когото натресли на Военноморските сили, защото бил най-малкият син в семейството на псевдоаристократи от Филаделфия, които нямали пари да го издържат.
Като предците си Пинки записал Военноморската академия в Анаполис, където бил посредствен курсант. Завършил през 1972 г., твърде късно, за да отиде във Виетнам. Без да знае точно какво иска да прави в бъдеще, се озовал в Специалните части на Военноморските сили. Никой не знае как е преминал основното обучение за диверсанти. Но очевидно е завършил курса, тъй като през 1973 г. бил изпратен в Група за подводна диверсия 21 в Коронадо, Калифорния. Изкарал около година при тях, а след това го назначиха в Група за подводна диверсия 22.
Докато останалите офицери надигаха вой, защото искаха да бъдат изпратени да воюват с хората си, Пинки винаги предпочиташе работата на бюро. Скачаше с парашут веднъж на тримесечие, гмуркаше се през половин година и стреляше веднъж за цялата година, което според уставите е абсолютният минимум. Разбира се, за повече от двадесет години Пинки бе заемал редица административни постове в Литъл Крийк, където се намираше щабът на групите за подводна диверсия и тюлените от Източното крайбрежие, в десантните сили за Атлантическия океан, в Щаба на Атлантическия флот в Норфолк и накрая в недрата на Пентагона.
45
Игра на думи, образувана от сходното звучене на думите трети (third) и фъшкия (turd). — Б.пр.