На сцената излиза лошият Canis Lupus2 Марчинко, който пухти, духа и събаря3базите на Военноморските сили.
За по-малко от шест седмици доказах, че Военноморските сили не са способни да се борят с терористи. Но продължих да демонстрирам този радостен факт в продължение на две години, като всеки път завирах носовете им в merde4 и адски се наслаждавах.
През 1985 г. и аз загубих закрилника си. Ейс Лайънс бе повишен от ОП-06 в командващ Тихоокеанския флот. Той и красивата му съпруга Рене, с която не можеше да се излезе наглава, заминаха за Пърл Харбър. От този момент задникът ми се превърна в ливада за общ сенокос, а Военноморските сили бяха сенокосачката.
Ейс вече го нямаше, а всички дърти пръдльовци с бъркани яйца5 на фуражките си и с лица, сбръчкани от старост, ми го върнаха тъпкано. Повикаха най-добрите ловци на неприятелски глави от Военноморската следствена служба — адмиралското Гестапо — и ги пуснаха по дирите ми. Разследването ми имаше кодово наименование „Железния орел“. Прахосаха 60 милиона долара и пет години, за да се опитат да докажат, че съм откраднал 118 хиляди. Но не можаха.
След като насилствено ме принудиха да се уволня, Военноморските сили, които ми гонеха карез, препратиха делото към федералните власти. Известно подработване, и федералните власти се заеха с мен.
След две години, двеста хиляди долара за адвокати и две съдебни дела най-после ме осъдиха за заговор срещу правителството, въпреки че против мен нямаше конкретни улики. Три месеца след като съдийското чукче удари по масата, аз започнах да излежавам присъдата си във федералното поправително заведение в Питърсбърг, щата Вирджиния.
В Питърсбърг не беше много зле. Живял съм и в по-лоши военни жилища. По кабелната телевизия предаваха новини от „СиЕнЕн“ и „ХБО“6, вдигах тежести по три пъти на ден и дори намерих време да напиша един бестселър — „Свирепия“, — който за ужас на Военноморските сили се задържа на първото място цял месец. Но си беше затвор. Всичките ми телефонни разговори се подслушваха. Нямаше бира, нито джин „Бомбай“ (и най-лошото от всичко, мацки), а парите от книгата отидоха за хонорарите на адвоката ми.
Пуснаха ме на свобода и както казах, бях го закъсал. И затова Блек Джек, дано Бог го поживи, ми намери работа.
Такъв си е Блек Джек. Когато беше главнокомандващ военноморските операции, си говорехме на малки имена. Той ме наричаше Дик, аз му виках адмирале и се разбирахме чудесно. Възхищавах се на бившия главнокомандващ. За разлика от повечето адмирали с четири звезди, които в академията се бяха квалифицирали по говорене с превземки или вършене на глупости и смятаха, че война е мръсна дума, Блек Джек Морисън беше висок, мършав авиатор, направил 188 бойни полета във Виетнам и свалян два пъти.
Според О’Баниън адмиралът ме е следял от големия си, облицован с дървена ламперия офис в Хонолулу, където от птичи поглед наблюдава Пърл Харбър — центъра на неговия международен консултантски бизнес. И само няколко дни след като се сбогувах със съкафезниците си в Питърсбърг, той накарал Том О’Баниън да ми се обади и да ми предложи ето тази работа за хиляда долара дневно плюс допълнителните разходи, та да си поиграя на терорист в страната на изгряващия майтап.
Изглежда, Блек Джек е бил нает от „Фуджоки“ — японска корпорация, която управляваше токийското летище „Нарита“. Искали да се подобри охраната там, но това да стане „по най-модерен начин“, и плащаха седемцифрена сума на Блек Джек Морисън, за да свърши тази работа.
Блек Джек бе казал на „Фуджоки“, че има човек, който ще проникне в летището. Наел е едно кофти копеле да вилнее на воля из летището, да оставя визитки навсякъде и дори да слага „експлозиви“ в най-силно охраняваните зони, за да покаже на хората от „Нарита“ къде и как са се осрали. А после щеше да им обясни как „може поправи по-добре“, но ще им поиска още няколко милиона долара, за да „заздрави“ летището, както подобава.
За да свърши работата си, той имаше нужда от човек, който може да мисли и действа както хората от японската „Червена армия“ или Абу Нидал, който не се бои от малко мръсотия под ноктите и ако се наложи, от някое и друго натъртване. И кой знае защо се сетил за мен.
Затова сега Дики беше мокър, измръзнал, облечен в черен тоалет. Липсваха му само перлите. Затова му течеше кръв и проникваше в „Нарита“ да постави импровизираните експлозивни устройства, които носеше в непромокаемата найлонова раница, там, където щяха да причинят най-големи щети и да ми донесат много точки.
3
Трите прасенца — английска народна приказка, в която лошият вълк пухти, духа и събаря къщичките на прасенцата. — Б.пр.
5
Шеговито наименование на ширитите, украсяващи козирките на генералските и адмиралските фуражки. — Б.пр.