Там, поставен в безопасност зад едно бюро, той овладя изкуството да пише доклади, пълни с бюрократична мъгла. Някъде по пътя беше усвоил до съвършенство и деликатното изкуство да целува адмиралските задници, без да гълта твърде много лайна.
Годините, които бе прекарал в мътене на води и надуване, даваха своите обилни плодове, когато станах командир на „Шестицата“. Беше успял да се добере до Олимп на административните служители: изпълняваше длъжността комодор46 на Специалните войски на цялото Източно крайбрежие и беше определен за повишаване в контраадмирал. Славеше се и с педантичните си протоколи. Познати бяха като ракети.
Е, Пинки ми прати такава ракета в началото на 1981 г., за да ми каже, че съм похарчил страшно много пари за връзки за обувки. Сериозно говоря. Не е майтап. Със сложни думи ми заповядваше да карам мъжете си да връзват обувките си на панделка, а не на възел.
Обадих се на добрия комодор и му отговорих в собствения си шибан сложен стил къде да натика изтакованата си лайнена ракета и какво бих искал да направя с кльощавото му, дребно тяло с лице като сфинктер и дребно пишле, ако отново напише нещо подобно.
Кой знае защо това никак не се хареса на бъдещия адмирал Пинки и той се опита (безуспешно) да ме изправи пред военния съд, като ме обвини в опит за убийство. Мразеше ме. Но какво от това? Нека се стегне малко.
Проявих повече търпение към Джо, отколкото към Пинки. Отново обясних, че при стегнатия възел няма грешка. Ако вържете връзките си толкова стегнато, колкото ви стигат силите, то просто няма панделки, които да се развържат в дълбоката до колене тиня. Устата ми явно са се мърдали без полза. Може и да съм казал нещо умно, но не е имало кой да го чуе.
Защото явно никой не е слушал. Половин час по-късно измъкнахме обувката му заедно с панделката. Пълна беше с тиня. Ех, как щеше да го боли стъпалото. Обърна ми гръб, когато се обу, но по раменете му можех да позная, че връзва обувките си на възел. По-добре късно, отколкото никога.
Когато се върнахме в къщата към 4,40 ч. с всички пръчки в раницата ми, аз бях доволен от напредъка им, въпреки че внимавах да не го показвам. Джо беше отстъпил поста водач на Кекса, който се оказа магаре от силна и мълчалива порода. Джо стана втори по старшинство — разпределител. Подобно на Кекса, Дагуд се справяше с нещата мълчаливо. Стискаше зъби, навеждаше гръб и правеше каквото му кажат. Малко повече инициатива би ме зарадвала, но бях доволен, че безропотно се съгласява с всичко. Нормалния все още губеше доста време да се занимава със странични неща, като например дали ще оцелее след тази нощ. Но когато улових една дървесна змия, той само я докосна с пръст и към един часа спря да се оплаква от мокрите си крака.
Мълчанието му ме радваше. Зная, че не изглежда кой знае какво, но в моята работа човек трябва да намира начин да изпитва удоволствие, докато обстоятелствата му позволяват. А Нормалния вече се примиряваше със съдбата си — явно напредваше.
Оставих ги да спят до 6,15, а след това на чаша кафе обсъдихме събитията от предишната нощ. Раздадох ксерокопия от упътване за обучение на тюлени, където бяха обяснени знаците за мълчалива комуникация по време на операции.
— Вместо да разговаряме, ще използваме тези знаци — казах. — Запомнете ги. Викторината започва в 9 часа.
Към края на деня наистина бяхме напреднали. Преди обед вече формирахме боен ред и упражнявахме познанията си за полетата на обстрел. Следобеда се заехме с маскировката. А вечерта отидохме сред дърветата до къщата, за да направим първата си засада. Разпечатах комплекта въздушни пушки, раздадох предпазни очила и започнах да наблюдавам как пълзят в края на поляната и стрелят по хартиените чинийки, залепени по дървета и пънове.
Дори и Нормалния свикваше с тази атмосфера. Беше боядисал лицето си в черно, нахлузил ниско до веждите си черна плетена шапка и ръсеше ругатни почти на всяка дума. Същата вечер минахме като патрул на двадесет и пет метра от къщата на съседите, без да събудим кучето. Когато решихме да си отдъхнем за пет минутки десетина метра по-надолу, дочухме скимтене — кучето излезе лениво, видяхме как пусна една вода, от която се вдигна пара, изтърси се и се върна обратно да си легне.
Нормалния ме поздрави с вдигане на двата си палеца. По лайнарската усмивка на лицето му разбрах, че страхотно се развлича. И още как. Само след 72 часа дори не трепна, когато една дървесна змия се изви през листата, плъзна се по крака му и се шмугна в храстите.